Първата ми съзнателна среща с кукления театър се случи в една мразовита декемврийска вечер, дни преди коледната нощ. В притихналата софийска галерия „Райко Алексиев“ се помещаваше изложбата „Анатомия на куклата. Художниците в кукления театър“. Четирите бели стени на галерията едва удържаха множеството кукли – от миниатюри към монументални, разположени от земята до тавана. Именно там се случи и една знаменита за мен среща – тази с Николина Георгиева. Слушах другите да говорят за нея, чувах тя да говори за кукли, гледах кукли да танцуват в ръцете на артисти, запечатани в документални кадри от знакови представления. Още тогава ме порази възхищението и дълбокото уважение на всеки един, запитан да сподели спомен за нея. Ще се съгласите, че е повече от необичайно първата ни среща с Човек да бъде чрез разказите за него, а с Творец – чрез архивните кадри. И все пак моята среща с един от най-забележителните режисьори в българския куклен театър е точно такава – задочна. Именно това породи и въпроси за мястото на фотографските архиви в българския куклен театър и даде повод за написването на следващите редове.

В списание, посветено на кукления театър, представянето на Николина Георгиева е повече от излишно. Наричана често „титан на кукленото изкуство“, тя оставя над сто постановки за деца и възрастни. Две обаче се открояват като особено важни. През 1961 г. заедно с Атанас Илков създават куклената пантомима по симфоничната приказка на Сергей Прокофиев – „Петя и вълкът“. Пет години по-късно, Н. Георгиева режисира за първи път „Карнавал на животните“ по музика на Камий Сен-Санс. И двата спектакъла носят множество отличия и категорично поставят България на картата на кукления свят. Днес, двете постановки живеят в колективната памет благодарение на неколцината все още живи свидетели, които могат да разкажат и напишат от първо лице и на фотографските кадри.

В летописа на Столичния куклен театър, за пиесата „Петя и вълкът“ са запазени имената на почти всички, работещи по нея – Н. Георгиева и Ат. Илков (драматургия и режисура), Йорданка Личева и арх. Иван Цонев (кукли), Ива Хаджиева (скулптура). Уви, името на фотографа, запечатал черно-белите кадри остава неизвестно. Макар и малко на брой (едва четири), фотографиите ни позволят да придобием представа за облика на куклите и използваната техника.

По малко по-различен начин седи въпросът с „Карнавал на животните“. Десет години след огромния първоначален успех от 1966 г., Николина Георгиева е поканена в Централен куклен театър (днес Столичен куклен театър) да постави едноименното произведение на Камий Сен-Санс. Така, на 13-и април 1977 г. е отпразнувана премиерата. Запазеният архив наброява цели девет цветни кадъра. И въпреки, че много точно са документирани всички артисти, участвали в представлението, както и всички пътувания на пиесата до 1997 г., то фотографът и тук остава неизвестен. Ако трябва да се направи сравнение между фотографиите на двете представления, то няколко елемента неизбежно изпъкват. Така например в снимките от „Петя и вълкът“, които условно ще наречем първите кадри, се забелязва отсъствието на мащаб. Фотографът се е концентрирал в заснемането на куклите отблизо, което към днешна дата напълно ни лишава от способността да преценим колко точно големи или малки са те. Освен това, в кадрите не се отчита разнообразие в крупностите и/или гледните точки. Различно е постъпил фотографът, запечатал „Карнавал на животните“. В неговите фотографии ясно се забелязва опитът за различни крупности – имаме както близки планове на различните животни, така и общи планове на сенките на артистите. Освен това, естеството на заснетия театър – а именно театър на сенките, ни позволява да съдим и за мащаба. Кадрите и на двете представления са коректно композирани.

Поставени в по-общ контекст, разгледаните фотографии са представителни за времето си. В тях преди всичко се разчита опит за възможно най-обективно запечатване на театралния спектакъл и пълното изтриване на индивидуалния художествен почерк на фотографа. Забелязва се и уважение към театралността – кадрите са заснети от гледната точка на публиката, точно така, както е замислен за гледане и самият спектакъл.

След години, когато и последният зрител на тези две постановки отлети, ще остане само написаното за тях и тази шепа фотографии. Били те добри, посредствени или откровено лоши. Да ги има е една необходима първа стъпка. Да са добри е пожелателно и е въпрос на изградени художествени устои както у създаващия фотография, така и у гледащия. Да се изгради обаче фотографски архив е въпрос на категорична воля и ежесезонно и целенасочено полагани усилия от страна на ръководителите на (куклени) театри.

Въпросът за фотографския архив обаче е само едното лице на монетата. От другата страна седи много по-големият и донякъде по-важен въпрос за цялостния архив на кукленото ни изкуство. На кого се поверява заснемането на театралните представления в един куклен театър? Как се съхранява заснетото? Как и от кого се водят летописите на театъра и колко често се издават те? Какво се пази с цел излагане в един бъдещ (но неизбежен) музей, посветен на кукленото изкуство? Все въпроси водещи в край на сметка към един-единствен – този за паметта. Струва си да се запитаме как я пазим, особено в днешния ден, когато въпросът за идентичността е така актуален. Безспорно най-добрият кадър е онзи, който все още не сме заснели. Но нека не разчитаме на него за изграждането на фотографски театрален архив.