„Пинокио” в ръцете на Тодор Вълов се превръща в многопластов разказ за емоционалното израстване на едно дете през изборите, които прави в живота си, а визията ни изпраща век назад като прокарва целия разказ през естетиката на нямото кино. Това прави чрез използването на средствата на пантомимата, гротеската, както и чрез директни препратки към образи от филма на Чарли Чаплин „Детето” и сцените от спектакъла, които се сменят като филмови кадри. Режисьорът заявява какво да очакваме още с решението за влизането на публиката в зрителната зала. Докато деца и родители се настаняват по местата си в уютния салон на КТ-Русе, актьорите са вече на сцената или в салона. Изглеждащият досущ като Скитника на Чаплин Димитър Пишев е на сцената и свири на китара, докато Детето (Мартин Пашов) прави пакости в салона и останалите го търсят измежду зрителите, за да му се карат.

В рамките на час сценичната версия на позната ни до болка история на марионетката, която иска да стане истинско момче, умело ни превежда през всички основни точки от текста на Карло Колоди. Историята на Пинокио е преплетена с тази на Чаплиновите герои като предлага втори пласт на осмисляне, лесно разбираем от по-възрастните, но не пречещ на децата да проследят приключенията на Джепето и неговото момче. Добре проведеният разказ помага на актьорите за изграждането на плътни образи, които извличат есенцията от историята. Да, виждаме изобилие от вълшебни и фантастични подвизи, но всеки от тях се занимава с налагането на посланието, заложено в него: непостоянната природа на славата, връзката между любовта и страданието, опасностите, които крият забавленията и рисковете, които крие изричането на лъжи.

Сценичното пространство е условно разделено на две части от бял екран в задната част на сцената, върху който текат прожекции в началото и края на спектакъла и които оформят композиционната рамка на спектакъла. Но той служи също и за преграда, която сякаш разделя реалното и вълшебното. Точно зад този бял екран се появява Феята със сините коси, която вдъхва живот на куклата, създадена от Джепето. На финала пък, преминавайки през нея Пинокио от жива кукла, се превръща в истинско момче. Сценографската среда, създадена от Наталия Гочева, е оскъдна на предмети като всеки от наличните изпълнява по няколко функции. Пианото от началната сцена с едно завъртане се превръща в дърводелската работилница на майстора на кукли Джепето, а в последствие и в бюфета от странноприемницата. Освен големите естрадни кукли, изработени в една и съща естетика, останалият декор включва дървени столове и закачалки за дрехи, типични за пресъздаваната епоха.

Спектакълът не бил същият без заразителната енергия и отдаденост на петимата актьори – Мартин Маринов и правещите своя дебют на професионална сцена Светлина Станчева, Ивета Маринова, Димитър Пишев и Мартин Пашов. Особено впечатление прави начинът, по който Мартин Пашов влиза в „обувките” на своя герой – куклата на Пинокио и успява да бъде в завиден синхрон с нея и да ѝ вдъхне живот. Друго важно при самата кукла е порастването на носа ѝ, когато лъже, като през цялото представление ме караше да се чудя как ли се случва това вълшебство. Това, разбира се, е заложено и в самата история, но само за тази година, това е четвъртото представление по приказката на Карло Колоди, което гледам и в крайна сметка единственото, в което се случва тази „магия”, толкова важна за историята.

Освен визуално предизвикателен, „Пинокио” на сцената на КТ-Русе провокира мисълта и е подходящо напомняне за хора от всички възрасти да се вслушват и да подхранват малкото гласче, скрито в тях, което насърчава към правенето на правилните неща.