Редица учени и изследователи са работили в областта на фолклора. Списъкът на хората, дали своя принос към българския фолклор включва много имена и трудове, като впечатление прави „Българска енциклопедия“ от Никола Данчов и Иван Данчов. В същата нея откриваме две значения на термина фолклор. „1. Наука за простонародната словесност (народни песни, приказки, пословици и пр.), обичаи, вярвания и изобщо за народния бит. 2. Съвкупност от поверията, народните песни, предания и пр. на един народ.“[1]

В „Очерци по българския фолклор“ от Акад. Михаил Арнаудов може да се открие следната дефиниция за фолклор, която Арнаудов цитира от статия на археолога Уилям Джон Томс, озаглавена „Фолклор“ от 1846 г.: „Тук като съдържание на думата са посочени „традиционните вярвания, легенди и обичаи, запазени у простия народ“, т.е. всичко онова което дотогава е било означавано като „народна старина“ или „народна словесност“ и което се е предавало по устен път от поколение на поколение. Думата, която на английски няма род, е съчетание от Folk-народ, и Lore-знание…“[2].

Широко известен факт е, че в много отношения народите от Балканските страни си приличат. От гледна точка на манталитет, темперамент, народопсихология, изкуство, фолклор и т.н. Кукленото изкуство не е еднакво развито във всички Балкански страни. Професионалното куклено изкуство в България, Словения, Хърватия и Румъния е много по-развито от това в Гърция, Турция, Албания, Косово, Черна Гора, Северна Македония и Сърбия. Това се дължи на факта, че в тези страни няма професионални висши театрални училища, в които да има профил „Куклен театър“. В гореизброените държави, кукленият театър съществува, но неговото развитие, в повечето случаи, е на аматьорско ниво. Грижа на всяка държава е да развива изкуството за деца. По този повод, в последните години, благодарение на гостуването на български, румънски, полски и други куклени режисьори, сценографи, композитори и педагози в редица Балкански страни, се забелязва значителен напредък. Това става благодарение и на факта, че много директори на куклени театри канят за сътрудници изявени български куклени творци. Именно чрез тези гостувания се осъществява една значима дейност. От една страна българските кукленици, предават своите знания и умения на колегите си от другите Балкански държави, като това развива в професионално отношение куклените театри в тези страни. От друга страна, изследвайки фолклора на различните Балкански държави, българските творци обогатяват творческите си хоризонти и получават нова информация, която влагат в своята професионална дейност. Фолклорът е една от най-благодатните теми за сътрудничество между куклените творци от Балканските държави. В този вид представления се ангажират сценографи, които трябва да навлязат във фолклорната стилистика на куклите и куклената сценография. Тъй като в Балканските професионални висши училища по изкуствата не се изучава „Куклена сценография“ и видове „системи кукли“, досегът с българската професионална куклена сценографска школа влияе положително за развитието на кукления театър на Балканските страни.

Във фолклорните спектакли, създадени с импровизирани кукли, се използват:

1. Предмети от бита: трикраки столчета, стомни, менци, чанове, носии, черги, цървули, пояси, калпаци, навуща, калцуни, забрадки, фолклорни ризи с шевици, пендари, гайтани, прежди, криваци, кратуни, овчи и кози обработени кожи, ямурлуци, потури, чорапи и др.
2. Оръдия на труда: сърпове, лопати, ножици, сита, кобилици, дървени и метални вили, лопати за хляб, дървени корита, дървени лъжици, дървени копанки, геги, плетени кошници, кошове, нощви за хляб, совалки и бърда от стари шивашки станове, плетени дървени кошери, метли, глинени съдове, метални ножици за стригане на овце, метални синджири и много др.

Обикновено във фолклорните представления на български куклени режисьори, от съчетаването на тези предмети се създават куклени герои, които се разиграват в спектакъла. Такива спектакли в България са най-характерни за режисьорите Боньо Лунгов, Майя Енчева и Константин Каракостов. Те работят успешно и въвеждат тази система кукли в театри, за които тя е непозната: Театър за деца и юноши, гр. Скопие, Северна Македония; Градски театър – Подгорица, Черна Гора; Дечие Позорище, гр. Баня Лука, Република Сръбска, Босна и Херцеговина; Куклен театър гр. Тирана, Албания. Във всички тези театри, от изброените по-горе, битови предмети и оръдия на труда бяха непознати до тогава в тези държави.

В сборника по случай 30 години от създаването на Театър за деца и юноши, гр. Скопие, Северна Македония откриваме следния текст: „Второто представление през календарната 2000 г. беше култовото и антологично „Македонска приказка“ като още един проект на многократно до сега доказания майстор, режисьор и педагог Боньо Лунгов. „Македонска приказка“ е спектакъл, предназначен за публика от всички възрасти или, казано на театрален език, за публика „от 7 г. до 77 г.“[3]. Представлението е разработено по мотиви от нашата богата фолклорна традиция. Майсторството и изобретателността на режисьора Боньо Лунгов достигат връх както при избора/селекцията на материалите, така и при тяхната анимация, особено по отношение определянето на точните пропорции между предметите/реквизитите, които се използват от актьорите. Между другото, това хитово представление доказва, че македонският театрален дискурс е все по-отворен към възможностите на съвременния театрален израз. Според широкия диапазон на стойностни елементи, „Македонска приказка“ става запазена марка за театъра за деца и юноши. В този спектакъл Лунгов използва различни етно предмети от бита (сита, цървули, хомоти за добитък, части от народната носия и др.) и от тях създава различни човешки и животински герои. Всъщност това са импровизирани кукли като един вид иновация в кукленото изкуство. В „Македонска приказка“ актьорите играят, пеят, бият тъпани, изграждат миниатюри с дървени лъжици, метли, въжета, с които създават герои. Тук реквизитите стават самостоятелна знакова система. По естествен начин предметите на сцената придобиват свойства и значения, които нямат в обикновения живот. Представлението открива своето вдъхновение във фолклора като след това сценично го визуализира на възможно най-високо ниво. Автентичността на това представление произлиза от естественото привличане на Лунгов към фолклора като негова основа. Може да се каже, че структурата на този спектакъл го прави да въздейства всеобхватно и интерактивно. В представлението се използва македонска изворна музика, която задава ритъма и темпото на спектакъла. Иначе похватът, който тук се използва, за да се представи традиционния начин на живот е много подобен на кинематографичния принцип. Използването на многобройни етно предмети внася свежест в театралния израз.

Стана дума за необичайната употреба на обикновени всекидневни предмети. Освен това „Македонска приказка“ като иконично представление дава етнографски облик на Македония. Облик, който навлиза в сферата на въображаемото и в света на приказките. Главните съставни части на представлението са метафоричната драматургия, музиката, импровизираните кукли и визуалният ефект. Това е мозайка от етюди на теми, каквито например са отношенията мъж-жена, момък-девойка, стари-млади, надиграване, надхитряване, надпяване… Важен аспект на спектакъла са и отношенията между животните. Създават се любопитни образи на животни, които се асоциират с човешкото поведение. „Това представление е по някакъв начин образец в цялостната продукция на „Театъра за деца и юноши“, с който се представя както на домашната, така и на международната театрална сцена, за което свидетелстват големия брой награди и признания главно на фестивали в чужбина.“ [4]

Във фолклорните спектакли с предварително създадени кукли, често се използват отново фолклорни елементи. Те носят огромна стойност за развитието на кукленото изкуство. Такъв пример е спектакъла „Дванадесетте месеца“, създаден в Театъра за деца и юноши, гр. Скопие, Северна Македония от българския куклен режисьор Петър Пашов:

„През 2001 г. е изведена и премиерата на пето поред представление. Това е спектакълът „Дванадесетте месеци“, авторски проект – текст и режисура – на гост-режисьора от България Петър Пашов, създадена по народна приказка от Словакия. Този камерен куклен проект или фина куклена миниатюра според своята цялостност и майсторство във воденето на куклите и в играта с тях, съответства на продукция, която да събуди детската фантазия“.[5]

Създаването на куклени спектакли на базата на автентичния фолклор на Балканските страни, популяризира народната музика, песни и танци на съответната държава. Значението на този вид фолклорни спектакли е изключително важно, както за детската, така и за възрастната публика. Самото наименование „фолклорно представление“ предполага използването на народни песни, музика и танци. Задължително условие е постановъчният екип предварително да се е запознал със самобитното и характерно за всяка Балканска държава народно творчество. Това изисква дълъг подготвителен период. Изследователският подход на творческия екип работи двупосочно. От една страна обогатява знанията на артистите, а от друга – културата на постановъчния екип. Това се случва в тясно сътрудничество с композитори, хореографи и вокални педагози, които са специалисти в тази област от съответната Балкански страна. В различните Балкански държави оръдията на труда и предметите от бита, както си приличат, така имат и специфични особености. Същото се отнася и за народните носии. Куклите се правят от тези автентични фолклорни материали, но в един ритъм се движат тези кукли, които са създадени в Сърбия, а в различен тези, създадени в Албания.

Характерен похват във фолклорните спектакли на Балканските страни е акапелното народно пеене. Пример за това са „Зайди-зайди“, изпята прекрасно във фолклорния спектакъл „Македонска приказка“ в Театъра за деца и юноши, гр. Скопие, Северна Македония от невероятната актриса и певица Татяна Кочовска и въздействащите джазирани народни мотиви, представени от талантливата Йълдъз Ибрахимова в българския фолклорен куклен спектакъл „Фолклорна магия“ на Театър 13.

Разнообразието на народните танци в този вид спектакли е специфично характерен в различните Балкански държави. Един от начините за популяризирането им е като се обработят местни фолклорни мотиви в джазиран вариант, а друг е представянето им в автентичния им вид. За тази цел, във всяка Балканска държава се използва най-характерното в звученето и ритмите на фолклора. В Северна Македония, например, актьорите пеят многогласово и свирят на тъпани. В България често пеят акапела, многогласово и създават неравноделни ритми от хлопки, менци и звънци. В спектакъла „Приказно хоро“, реализиран в гр. Подгорица, Черна Гора е използвано двугласово черногорско пеене създаване на ритъм с камъни и типичния черногорски народен танц „подскочица“.

Всеки куклен театър, който държи на своята национална принадлежност, трябва да подържа в репертоара си поне едно фолклорно представление. Именно това са спектаклите, които възпитават у децата любов към родното, традициите, ритуалите, песенния и танцов фолклор. Така те израстват достойни и родолюбиви граждани.

Използвана литература:

Арнаудов, М., „Очерци по българския фолклор“, Академично издателство „проф. Марин Дринов“, София, 1996 г.

Данчов, Н. Г. и Данчов, И. Г., „Българска енциклопедия“, 1936 (Фототипно издание на издателство Медицина и физкултура, София, 1992)

Каракостов, К., „Съхраняване на традициите в българския фолклор чрез системата импровизирани кукли“,  издателство „Наука и общество“, 2021.

Кузманов, Т., „Сон што трае: триесет години на театарот за деца и младинци – Скопје“ / [Тодор Кузманов]. – Скопје : Н.У. Театар за деца и младинци, 2020.

Лунгов, Б., „Фолклорна магия“, София, 1990.

[1] Данчов, Н. Г. и Данчов, И. Г., Българска енциклопедия . Фототипно издание на издателство „Медицина и физкултура“, 1936, преиздадена през 1992 г.

[2] Арнаудов, М., Очерци по българския фолклор. Академично издателство „проф. Марин Дринов“, София, 1996, стр. 12-13.

[3] Кузманов, Т., „30 години на Театъра за деца и младежи“, гр. Скопие, 2020.

[4] Пак там.

[5] Кузманов, Т., „30 години на Театъра за деца и младежи“, гр. Скопие, 2020.