„Меко казано“ е смелост да се решиш да поставиш спектакъл в традициите на японското куклено изкуство. Желае се сравнително качествено-количествена доза любов към същото. Несъмнено Елена Панайотова като режисьор и Виктор Бойчев като директор се срещат в тази необятна земя на изгряващото слънце и най-красивия цвят розово. Тази година КТ-Пловдив представи новия си „Принцът на морето и принцът на земята“, който се открои от театралната година с дръзкия си опит да въвлече екипа на театъра в една многовековна традиция, изискваща също толкова дългосрочно смирение и преклонение пред непознатата за нас ритмика на бавното живеене.

Спектакълът разцъфтява искрено в опита си да разкаже наистина по японски приказката за принцът, който може да зарази детска и възрастна аудитория с ценностите на благородния и смирен източен характер. В изграждането на всяка сцена е търсено сценографски (сценография Юлияна Войкова-Найман) оживяването на един различен и изящен свят, където духът и стремежът към естетически красивото трябва да надвие чистото зло в лицето на човека и неговите земни слабости. И наистина, водена от тих предразсъдък и недостатъчни познания за спецификата на това древно изкуство, се оставям да бъда водена от извивките на гласовете, от музиката на живо, от старанието да се извършат плавно и точно до секунда всички движения, от пищността на сценичната картинка, която носи блясък, вишнев цвят и се прелива в дигитален свят, приканващ децата в други измерения на морето и земята.

И, ако съумеем за малко да изключим микрофона на професионалния си глас, ще разберем, че това е една очарователна възможност да се потопим изцяло в силата на разказването – ето че тук е шансът разказът да се разгърне в цялата си красота и енигматичност, с които е впечатлявал и замайвал хора от всякакви възрасти, професии и животи. Разбира се, той е разказан от български актьори, което по един нестандартен начин го прави нов и намигащ към строгостта на очакващия да види категорично японски куклен театър. Сега ли да кажа, че без тази трупа опитът да се разкаже тази приказка в отделните изисквания за този вид куклено изкуство нямаше да е толкова успешен? Казвам го. Разбира се, актьорската трупа на пловдивския куклен театър е известна със своя професионален и стремителен творчески заряд, който я е пращал през годините в различни предизвиквателста, от които тя единствено е черпила още свещенна вода да обогатява своите умения и знания. Но тук тази безусловната и елегантна професионална готовност да се справиш с подобна актьорска и човешка задача, която нито ти е позната, нито ти е близка, нито дори разбираема, заслужава всички адмирации. Концентрация, старание и присъствие със своето индивидуално присъствие на всеки един от трупата, създаде онази необходима за спектакъла естественост, която в такъв опит рискуваше да се окичи с преправеност. Възхитена съм от способността на една такава трупа да стои завършена като едно, въпреки богатството на различни актьорски характери.

В този смисъл приказката си е свършила работата – зрителят е омагьосан от силата на разказваното и се пренася успешно в света на японските самураи, принцеси и вълшебни риби. Но защо този спектакъл е за възрастни? Защо не е и за деца? Точно за тях би било ценно това различно театрално потапяне в света на една друга култура, която с такава любов и непозната за нас страст разгръща приказки. Нека децата гледат това представление. Сигурна съм, че ще се радват безусловно. Нищо, че не знаят какво е Бунраку, Но и Кабуки. Знаят какво е приказка…