Тази част от монографията „Терапевтични техники и технологии за психологическо въздействие чрез кукла върху деца с медицински, емоционални, образователни, умствени и рехабилитационни проблеми“ (Фондация „Човешката библиотека“, С. 2022) прави своеобразен кратък анализ на психодрамата като основа на всички арт терапии. На базата на утвърдените основи на психодраматичния процес се опира и куклотерапията, която е обект на изследване в друга част от книгата.

„Способността на хората да творят е фундаментално качество и именно това богоподобно качество, присъщо на хората, създава и ги прави отговорни за своето собствено творчество“[1].

Психодрамата като терапевтичен метод е създадена и разработена от Джейкъб Леви Морено на базата на опита от неговия театрален експеримент „спонтанен театър“. Първоначалната цел на „спонтанния театър“ не е била психотерапията и се е заключавала в развитието и реализацията на творческия потенциал на човека. Морено се противопоставя на подхода на Фройд като изкуствен свят на сънища и думи, проявяващи се в кабинета. Вместо това, той подчертава действията или поведенията в естествена среда, включително и методи за трениране на роли. Огромно значение на ролевата игра като техника формулира проф. Д. Кипър, който разработва и практическо ръководство за действие в книгата си „Теория и практика на психодрамата“. Чрез своята психодрама, човекът получава по-голям катарзис или емоционално облекчение, което поне отчасти решава психологическите проблеми. За Морено действието е ключът към реализма. Той се уповава на това, че у човека има естествено желание за игра и изпълнявайки различни роли, може творчески да работи над собствените си проблеми и конфликти.

Психодрамата е метод на групова психотерапия, представляващ ролева игра, в хода на която се създават необходимите условия за спонтанен израз на чувства, свързани с най-важните за пациента проблеми. Това е и метод на изследване на личността, на нейния вътрешен свят и нейните социални роли със средствата на играта и груповото взаимодействие; метод за изследване чрез действие.

Психодрамата позволява: да бъдат осмислени важни аспекти от живота на човека в социалната му среда; да бъдат потърсени алтернативни решения на житейски ситуации; да бъдат трансформирани модели на взаимоотношения и общуване между хората.

Психодрамата е насочена към достигането на инсайт (insight) – просветление, озарение и катарзис – (рязък емоционален преход, който увеличава желанието за живот; облекчаване на напрежението), като една изключително благоприятна основа за творческо преосмисляне на собствените проблеми и конфликти и изработване на адекватна самооценка. Морено определя две разновидности на терапевтичния катарзис. Той твърди, че те са много важни и могат да бъдат постигнати само чрез психодрама и ролева игра. Първата е катарзис чрез действие – постига се чрез превръщане в активен участник в портретираната драма. Втората е катарзис на интеграцията, който предполага идентифициране с положението и проблемите на другите.

Целта на психодрамата е да отиде отвъд вербалното представяне и интерпретиране на проблемите и да търси непосредствена връзка с преживяванията и чувствата на индивида в начина, по който той действа.

„Теорията на Морено“[2] се основава на четири понятия: спонтанност, креативност, културни запаси, загряване.

Спонтанността е основно понятие в теорията на Морено. Но нейното значение в психодрамата не е синонимно с разговорната употреба на тази дума. „Спонтанността се проявява във формата на енергия. Енергия, която не може да бъде складирана или акумулирана. Тя се изразходва мигновено, без да се замислиш: или всичко или нищо. И така, спонтанността възниква, за да бъде изразходвана и тя трябва да бъде изразходвана, за да отвори място на нови, непредвидени обстоятелства.“[3]

Друга черта на спонтанността е, че тя може да бъде „тренирана“ чрез много психодраматични техники. Морено смята, че има взаимодействие между спонтанността и психичното здраве. Колкото по-спонтанна е една личност, толкова по-здрава психологично е тя. Морено предполага, че спонтанността съществува „по рождение“ и че тя не е нито наследствен фактор, нито фактор на средата, а е в друга независима област. „Спонтанността е човешко качество, чийто точен произход не е известен.“[4]

Въпреки че Морено смята спонтанността за всеобщ фактор, той предполага също така, че тя може да бъде характеризирана от четири независими форми на изява.

• „драматичната форма. Тук спонтанността придава жизненост на чувствата, действията и словесните изкази, които са повторения на това, което индивидът е изпитвал хиляди пъти преди това.
• креативната спонтанност. Този вид спонтанност създава нови форми на изкуство, както и нови модели на средата.
• първичната спонтанност. Тази форма не съдържа никакви приноси, които да са толкова значителни, че да бъдат смятани за творчество. Вместо това тя е уникално разширение или разновидност на вече съществуващото.
• адекватност на реакцията. Спонтанните реакции трябва да бъдат навременни и нито с твърде силна, нито с твърде слаба интензивност.“[5]

Творчески акт. Идеята зад това понятие е, че трябва да се прави разлика между същинския творчески акт и някои от неговите крайни продукти. Това, с което се отличава творческия акт е, че той съдържа елемент на изненада. Понеже изплува на повърхността внезапно и непредсказуемо, той е неочакван. Или както казва Морено: „В творческия акт действа нещо предхождащо и намиращо се извън дадената действителност“[6]

Културни запаси. Културните запаси са продуктите на творческия акт. Тук попадат всички онези културни продукти, съхранени в дълговечни форми (книги, картини, музикални композиции). Причина за развитието на цивилизования свят са запасите на културата и в този смисъл те трябва да бъдат обогатявани, постоянно обновявани и пресъздавани с цел заместване на остарелите и износените такива.

Загряването. Според Морено хората притежават стремеж, който може да бъде описан като „глад за действие“, който е вродено желание за действие. Това желание, смята той, се подхранва от една постоянна сила като загряването, един процес, който подготвя хората да се впуснат в спонтанно – креативно поведение.

Една от причините за дълбокото въздействие, което психодраматичният процес оказва върху хората е, че той им дава възможност да разгледат своя вътрешен свят „отвън“.

Куклотерапията прави същото, но чрез създаването на кукла от детето и поставянето ѝ в определени условия или среда. Психодраматичната игра има за цел нещо повече от „разтоварване“, тя трябва да постигне осъзнаване и личностна промяна в посока отвътре навън, това е моментът, в който личността се превръща в истински автор на действията, процесът се нарича отреагиране на вътрешните конфликти (acting-out). Именно вътрешните конфликти са онова, с което и куклотерапията се занимава. Отреагирането им се получава на базата на изработената вече кукла, която би могла да бъде несъзнавано копие на детето. В разиграването човек е свободен да избира крайното и дори невъзможното, да действа нестандартно, агресивно, налудно, да бъде перфектен, да рискува, да си позволи да се провали или да прави напук, но всичко това само докато е на сцената. По този начин действията му придобиват т.нар. „граничен статут“ т.е. те са действия вътре в личността (acting-in) и въпреки това са реални, доколкото са автентични нейни действия. Разбира се, в куклената дейност винаги става въпрос за границата. Граничният статут на Морено е свързан с активните действия вътре в личността, които се контролират от терапевта в кукленотерапевтичния сеанс.

Фази на психодраматичното действие

Фазите на психодраматичното действие по своята форма са много близки до тези на кукленотерапевтичната, но се различават в известна степен като съдържание.

Загряване – психологически процес, чрез който човек се подготвя и мотивира да предприеме дадено действие. „Процесът на загряване може да има различно темпо, интензивност и адекватност. Под темпо разбираме скоростта, с която процесът се вкарва в действие. Под интензивност разбираме силата на процеса. А под адекватност разбираме факта, че всеки загряващ процес трябва да приключи с действие.“

В тази фаза се избира главен герой, получава се диагностичният материал, обсъждат се проблемът и ситуацията. В хода на фазата се търси освобождаване от страха, стимулира се спонтанността, създава се подходяща емоционална атмосфера. Отбелязва се пълно съвпадение с кукленотерапевтичната работа. Особено важно е детето да се почувства спокойно, да бъде предразположено към максимална креативност и да не се страхува от нищо. Тук детето може да си позволи да рискува, да говори, да анализира, но играейки с куклата.

Фаза на действието. Класическата ролева игра не е артистично изживяване в театралния смисъл и „актьорската“ част на играенето на роля няма никаква драматургична стойност. Ролевата игра улеснява поведенческите и социалните промени и позволява на човека да получи по-широк поглед, по-разширен житейски шаблон.

Поставяне на роли в кукленотерапевтичната работа е условие, което се случва уж незабелязано, а всъщност е добре премислена стратегия за действие. Важно е кой каква позиция ще заеме и как ще реагира в хода на играта. По време на тази фаза главният герой може да достигне до катарзис и да осъзнае истинските си чувства и отношения, нагласи и конфликти в разиграната ситуация. За да се облекчи съзнаването на тези процеси помагат редица техники – „огледало“, „матрьошка“, двойници, другото аз, монолог, диалог, посочване на бъдещето, проба на реалността, изиграване на поведението, техника на спасителната лодка, техника на фотоалбума, вълшебния магазин, съдебни техники да пораснеш – да се смалиш, необитаем остров и др.

Заключителна фаза. От гледна точна лечението и неговите задачи, от заключителната фаза се очаква да постигне няколко цели. При работа с деца с проблеми, поставените цели, ако са заявени пред детето, са постижими с оглед удоволствие от постигнатата работа. Ако те са по-скоро цели на терапевта, те са премислени и се отбелязват като постигнати или такива, за които трябва да се мисли нова стратегия – избор на различен материал за изработване на кукла, вид на куклата, ситуация, в която да бъде поставена. При всички положения налице е намаляване на тревожността и напрежението, защото концентрирането в направата на куклата действа релаксиращо, а да се постигне подобен ефект при дете с проблем е огромен напредък.

Класическата процедура на психодрамата предполага наличието на следните участници и елементи:

Протагонист (protos – първо, agony – болка), пациент – субект на психодрамата, главен изпълнител, представящ проблемите си.

Терапевт (режисьор, фасилитатор, директор). Терапевтът има следните функции: организация на психодраматичното пространство и действие; създаване атмосфера на доверие; стимулиране на участниците към спонтанност; подготовка на протагониста и цялата група (т. нар. загряване); подпомагане появата на проблемните преживявания; коментиране; включване на спомагателни персонажи; организация на обсъждането; емоционален обмен и контролиране; анализ на случващото се.

Според Морено функциите на терапевта най-общо могат да се назоват като: „продуцент, главен терапевт и социален аналитик“. В процеса на ролевата игра, терапевтът има задачи като: наблюдение, оценка, планиране.

Помощници на терапевта. Това са хората, които участват в сеанса като помощници или ко-терапевти. В психодрамата Морено ги нарича „помощни Аз-ове“. Помощните Аз-ове могат да изиграват характерни черти на протагониста, ако това се изисква, но в повечето случаи те играят други хора, пряко свързани с разиграваната ситуация. Биха могли да играят и понятия, явления, предмети, които могат да не са фактически представени, но да имат пряка връзка с историята. Помощниците действат на два плана. От една страна са допълнение на протагониста, а от друга допълнение на водещия. В терапевтичната работа с кукли-помощниците биха могли да бъдат кукли или избрани предмети, които да бъдат натоварени с роля, функция.

Зрители. Това са останалите членове на групата, които не участват директно в психодраматичното действие, но имат право да обсъждат резултатите, когато сеансът приключи. Всеки един от тази група е потенциален протагонист и преди началото на сеанса групата избира кой да бъде главното действащо лице. Особено важен фактор при тази група е подкрепата. След края на всеки сеанс, участниците са подтикнати да споделят всичко онова, което усещат и мислят. Именно в този момент протагонистът разбира, че не е сам, че може да разчита на обективна оценка и помощ. В работата с детето с проблем обикновено зрители няма. Работата е строго индивидуална и в известен смисъл камерна, но когато се работи по социално значим проект, тогава групата е особено важна.

Сцената е мястото, където се разгръща психодраматичното действие. Сцената в работата с кукла би могла да бъде навсякъде – в детската стая, на двора, в болничната стая, в детската градина. Някои от децата нямат възможност за придвижване поради заболяването си, затова терапевтът адаптира достъпното за тях място и създава условия за направа на кукла и съответно игра с нея.

Текстът е част от монографията на доц. д-р Михаела Тюлева „Терапевтични техники и технологии за психологическо въздействие чрез кукла върху деца с медицински, емоционални, образователни, умствени и рехабилитационни проблеми“, издадена от Фондация „Човешката библиотека“, 2022

[1] Кипър, Дейвид А. Теория и практика на психодрамата. София, Дамян Яков, 2001

[2] Морено, Джейкъб. Основи на психодрамата: Психодрама, групови методи и спонтанност. София, Отворено общество, 1994.

[3] Кипър, Дейвид А. Теория и практика на психодрамата. София, Дамян Яков, 2001.

[4] Пак там.

[5] Пак там.

[6] Морено, Джейкъб. Основи на психодрамата: Психодрама, групови методи и спонтанност. София, Отворено общество, 1994.