XXI издание на световния фестивал на куклените театри, 17-26.9.2021 г., Шарлевил-Мезиер, Франция

Казват, че Шарлевил за кукления театър е това, което във Франция (а навярно и в целия свят) е Кан за киното или Авиньон за театъра – диамант, който непрекъснато се шлифова от артисти и публика; от всички, за които куклите са начин на живот. Ако все пак оставим настрана клишето, макар неговата работа да отразява тъкмо реалността, такава каквато е, следва да отбележим, че малкият северен град Шарлевил-Мезиер (Charleville-Mézières) наистина е своеобразна „столица“ на кукления театър. Родният град на поета Артюр Рембо приютява Световния фестивал на кукления театър (FMTM), създаден през 1961 г. от Жак Феликс, Международния куклен институт (IIM) – изследователски център в областта на кукленото изкуство, Театралната академия в областта на кукленото изкуство (ESNAM), както и централата на Световната организация на куклените артисти (UNIMA). Всичко това наистина дава възможност на всеки две години Шарлевил да прилича на световен център на кукленото изкуство, който дава среща на десетки театрални компании и артисти от целия свят.

Оказва се обаче че 2021 г. е малко по-специална година, защото през нея се навършват 60 години от създаването на фестивала и 40 години от учредяването на висшето училище, което в чест на годишната се преименува и започва да носи името на неговата създателка Маргарета Никулеску. Тези две събития допълнително повдигат духа във фестивалния град, в който буквално на всеки ъгъл се случва събитие с участието на кукли. Статистика казва: 104 спектакъла, 420 представления, но истината е, че това е само официалната селекция. Като всеки голям фестивал и този  има своя “OFF scene”, която приютява стотици други представления на независими творци и компании, а улиците и площадите са сцена за още десетки други, дошли в града с една единствена сцена – да покажат таланта си и да бъдат видени от колкото се може повече национални и международни селекционери, програматори и директори на различни фестивали. Неизброимо е количеството на изложбите, уъркшопите, професионалните срещи, майсторските класове…, които разпръснати из малкия град се превръщат в пресечни точки за професионалисти и любители в областта на кукленото изкуство. Градът спира да съществува в своята ежедневна дреха и се преоблича за своето голямо представление. Всичко – от витрини на магазини, спирки на обществения транспорт, до публикациите в местния печат – всичко е посветено на кукленото биенале и кукли „дебнат“ отвсякъде. Пиер-Ив Шарлоа – директор на фестивала, има нелеката задача да организира този творчески хаос в рамките на десетте дни, в които протича Световният фестивал на кукленото изкуство. Той поема този пост през ноември 2020 г. от неговия дългогодишен директор Ан-Франсоаз Кабани, която в продължение на 12 години превръща събитието, завещано ѝ от неговия създател Жак Феликс, в същински световен хъб на кукления театър. Първото и най-голямо изпитание, което среща е как организираш световни премиери и събираш стотици хиляди души на едно място в година на пандемия? Този и още десетки въпроси, свързани с логистиката, фестивалната политика, културният мениджмънт на микро и макро ниво, вкл. и темата за децентрализацията на центровете за изкуства във Франция навярно заслужават да бъдат обговорени, но ще се наложи да почакат своето време, своите други читатели.

Разбира се, сърцето на всеки фестивал е неговата програма, онова, което селекционния екип избира да ни представи от Франция и света. Именно те оставят белег както за изданието, така и общото усещане за нивото на кукления театър. Изобщо възможността да „свериш часовника“ си, както обичаме да казваме, е възможно именно през спектаклите, до които успееш да достигнеш. Но признавам, че дори и тогава е твърде смело да се дават оценки и да се говори за тенденции, защото човешкият, а и времеви лимит, не позволява всичко да бъде видяно. Дори и при най-добрата организация на собственото време. В конкретното 21-во издание, от представените 104 представления, имах възможността да видя малко над 20, което отново е едва 1/5-та – далеч от представителна извадка, нали? И все пак – основа върху, която да стъпим в размишленията на тема а къде сме ние?

Като изключим спектакъла „Синьото на пчелите“ на Мила Балева, изигран от Милена Миланова и Алин Ладера, продукция на частната компания Le Shabano, България нямаше друго участие на фестивала. Това би могло да се дължи както на тежката и трудна селекция, в която се състезават спектакли от цял свят за място в каталога на Шарлевил, но така също и в тромавата и почти не даваща никаква мотивация за участие на фестивали в чужбина (основно заради Методиката на финансиране, когато говорим за държавни културни институти).

Ако трябва да погледнем каталога на Световния фестивал на кукленото изкуство в Шарлевил-Мезиер, трябва честно да признаем, че в него има всичко – и като жанр, и като системи кукли. Могат да се срещнат „чисти“ куклени представления, хибридни, гранични жанрове, смесващи куклен театър и танц, куклен и драматичен театър, куклен-театър и кино, както и цялата гама от ръкавични и „естрадни“ кукли, марионетки, театър на сенките и театър на предмета, театър в кутия и всичко онова, за което у нас имаме имена. Фестивалът има самочувствието да предложи няколко премиери, създадени специално за него, както и няколко световни премиери, които за първи път се представят в Шарлевил, преди да бъдат изиграни в държавите, от които идват. Какво по-хубаво?

Ще се спра на няколко спектакъла, които привлякоха вниманието ми.

„На твоето място“ (À ta place) на френската компания ZA, чиято световна премиера е копродукция със Световния куклен фестивал в Шарлевил, избира да представи една сравнително философската тема – тази за мястото. Всеки предмет има свое място, но и всеки човек принадлежи на определено място. Лесно е всеки (предмет) да отиде на мястото си, но така лесно ли е всеки (човек) да намери своето място под слънцето? В основата на пиесата седи идеята за мястото, което заемаме в този свят; това, което ни е отредено, но предстои да бъде изгубено. За борбата да намериш своето място, в което да нямаш усещането, че просто съществуваш, а че истински му принадлежиш; място, което ако изгубиш, ще престанеш да съществуваш в очите на другите и затова следва да пазиш с цената на всичко. Куклите в представлението претворяват в метафорични образи отношенията на всички персонажи с тяхното място. Ясмин Яхиатен работи върху визуалната среда и актьорските изображение. И тъй като в пиесата става дума и за „невидимите“ хора или за тези, които не искаме да виждаме, то тогава куклите се появяват, за да предложат метафора за това невидимо съществуване. Така например, ходещият (бездомник, който прекарва дните си в ходене) има само два крака и две ръце, които представляват тялото му, а главата му се появява само когато някой се обърне към него. Едва тогава той придобива лице и започва реално да съществува.

„Възторгът от дълбокото“ (L’ivresse des profondeurs) е спектакъл, който ни кара да повтаряме името на нещото, от което се страхуваме, докато то изгуби значението си. Понякога се случва така, че повтаряме, за да не забравим нашата история. Това прави и Сая Сирвани (възпитаник на куклената академия в Шарлевил), под чиято режисура и сценография се случва това представление, вдъхновено от историите на „Хиляда и една нощ“, но тук Шехерезада разказва и повтаря, не за да избегне смъртта, а за да не потъне в опиянението на дълбините на тези истории. Иранската артистка създава авторски музикално-визуален спектакъл, в който куклите участват като неин равностоен партньор в това пътуване.

„Пинокио“ (Ostržek) на Словенския театър в Марибор е сред най-силните заглавия в програмата. Познатата история на малкото дървено момче, тук разказана с различни предмети, вкл. ренде за дърво, впечатлява с минимализма на сценичното пространство и актьорската игра. Всичко се случва на една маса, която в хода на представлението се премодулира спрямо топоса на действие, а зад различните персонажи застава Миха Безеляк – брилянтен артист, който не просто дава живот в своя театър на предмета, но успява и в жив план да ангажира публиката с харизмата и творческия си размах.

„Стаята на Герда“ (Комната Герды) на руския „Театър Особняк“ спокойно може да претендира за едно от големите и значими събития в афиша на фестивала. Премиерният за Франция спектакъл с продължителност 1.30 ч. се базира на приказката на Х. Кр. Андерсен – „Снежната кралица“ и включва в себе си както театър на предмета, така също и на хартията (основен материал за голяма част от куклите) и много магия. Последното навярно беше и причината за радушния прием на това представление, в което актрисата Алиса Олейник си партнира в този, наречен от създателите си лирически хорър спектакъл, със стаята-декор (изиграни от Евгений Филимонов и Кирил Смирнов), която през цялото време променя формата си – стени се движат, кукли изскачат от него; тя е живо същество, с което Герда общува в търсене на своя Кай. „Стаята на Герда“ е спектакъл за търсенето и за страха; за вечността, която е готова за нас във всеки миг от живота ни. Тази вечност, която обличаме в думи, за да съумеем да уловим и издишаме на матовото стъкло, а зад него да видим онова, което сме изгубили. Спектакълът получава всички възможни престижни награди в Русия, вкл. „Златна маска“ за най-добра актриса в кукления театър и най-добър режисьор в кукления театър за Яна Тумина, както и „Златен Суфит“ за най-добър спектакъл.

Класическият „Хамлет“ на Шекспир също намира място в програмата на фестивала. Спектакълът „Хамлет, манипулиран(а)“ [Hamlet manipulé(e)] на куклената компания Emilie Valentin избира да тръгне по една от дискусионните хипотези, че Хамлет всъщност е жена, което обяснява и неговото по-близко отношение към Хорацио и липсата му на интерес към Офелия. Спектакълът прави опит да покаже нещо повече от приятелство между двамата мъже, като ролята на Хамлет е поверена на актрисата Клер-Харисън Булет, която говори английски и френски и спрямо това дали действието се развива в Двора или извън него, превключва езиците. Останалите персонажи са представени от кукли в човешки размер, като единствено сцената „Мишеловката“ е изиграна от нея с ръкавични кукли. Трябва да признаем, че спектакълът е леко тромав и трудно достига до публиката, преди всичко заради огромното количество Шекспиров текст, който трябва да бъде представен, за да се придвижи действието и оскъдният мизансцен. Представлението е ощетено и откъм осветление и звукова среда, а големите кукли, по-скоро приличат на манекени, отколкото на театрални кукли, което отблъсква професионалния зрител точно толкова, колкото желанието да се докаже, че Хамлет е жена.

„Моби Дик 150“ (Moby Dick 150) – Целият свят не знае нищо – с тази презумпция подканя спектакълът на френската компания “Granit Suspension” и в крайна сметка се оказва съвсем вярна. Голямата измама на фестивала – така бих определил това представление, публиката на което се почувства истински излъгана, защото всеки беше отишъл с любопитството да види емблематичната история на Херман Мелвил за белия кит. В крайна сметка Моби Дик се оказа… муха, а представлението, решено в логиката на театър на сенките и мъпет кукла, имаше за действащо лице една единствена муха, чийто недокрай интересни истории бяха предмет на спектакъла. Човек би си казал, че трябва по-внимателно да чете каталозите на фестивалите и написано в тях.

Съвсем без изненада, и с напълно разпродадени салони за всичките представления, сред големите хитови заглавия в 21-то издание на Световния фестивал на куклените театри се нареди „Брус Мари“ (Bruce Marie) на също така световната звезда Дуда Пайва. Представлението на холандския артист имаше своята световна премиера в Шарлевил, а Дуда Пайва за пореден път показа, че е многопластов артист, който умее да борави успешно с границите на всеки жанр, до който се докосне. Актьор, танцьор, кукловод… – Дуда Пайва, с типичните за неговото творчество кукли, скулптирани от пяна, постави редица въпроси свързани с темата за трансхуманизма. Какво би станало, ако съществуваше чип, който позволява на хората да преодоляват всички физически ограничения на тялото? Какво би станало, ако можехме да се освободим от всички телесни ограничения с помощта на малка цифрова манипулация? Бихме ли били все още същия човек, който сме? Брус Мари разглежда темата за онзи, който не се стреми към вечен живот, а към неограничен живот. Спектакъл за деградацията и уязвимостта във времена, в които изглежда, че върху всичко може да се повлияе, ако имаш достатъчно средства за това. Спектакъл, в който може да се види чистият талант на Дуда Пайва, изразен смело в песните и хореографиите, с които представлението е наситено.

„Сирано Гиньол дьо Бержерак“ (Cyrano Guignol de Bergerac) на базираната в Лион компания „М.А“ е сред най-свежите заглавия, които могат да бъдат видени в програмата на фестивала. Спектакълът, по едноименната пиеса на Едмон Растан, е адаптиран за кукли от Албер Шанай и изигран от популярната ръкавична кукла на Франция – Гиньол. Разликата с оригинала е една – тук Сирано няма нос, но никой няма смелост да му го каже. Силно комедийно шоу, което особено френската публика прие много радушно, преди всичко заради актьорските умения на актьорите, но и заради формата на този тип представления, които предполагат много импровизации, музика и ярки комедийни етюди.

Не липсваха и спектакли със социална насоченост. Сред тях, на най-голям интерес се радваше представлението на испанската компания “Ytuquepintas” – „Жожо“. Спектакъл-приказка, който разказва историята на първия орангутан, спасен от плен, с което се поставя началото на международния проект Animal Rescue – неправителствена организация, която работи за спасяването на животни от това страдание, насърчава тяхната рехабилитация и завръщането им в естествената им среда. Чрез визуалната поезия, представена чрез рисуване с пясък и музикалния разказ, този куклен спектакъл разказва за екосистемата и нейното крехко равновесие.

„Рибарят“ (Pescador) на чилийската театрална компания Silencio Blanco беше сред най-успешните визуални спектакли на фестивала. Разкриващ интимната вселена на хората, които живеят край морето, на персонажи, потопени в самотна търговия, пред лицето на величествената необятност на природата. Рибарят разказва историята на един мъж, който със своята лодка и рибарска мрежа установява безценна връзка със своя занаят. Един занаятчия, пребиваващ на места, които са останали непознати и дори чужди за нас.

Чрез различни марионетки, актьорите общуват както помежду си, така и с публиката и в танца на мълчанието се ражда истинската красота на този спектакъл.

Извън този разказ остават много ключови спектакли, една част от тях видени, други – не, но фестивалът е не само театър. Той е и срещи, и презентации, и дискусии и ателиета – един истински кошер, в който умението да намериш важното за теб, понякога е по-ценно от конкретно отделно представление. Каквото и да се случва в тези интензивни дни с по пет, шест, седем представления на ден, Шарлевил съвсем заслужено носи титлата на световна столица на кукления театър, защото успява да сбере артисти от целия свят и да срещне талантите им под едно небе. Там, край бреговете на река Мьоз, където младият Рембо ще напише:

Бих показал с възторг чудеса на децата, 
как вълни – златни рибки – запяват край мен, 
как цветя като пяна водата подмята 
и политам, от вятъра в миг окрилен…

Е, може и да не го е написал точно там, но поемата „Пияният кораб“ на най-известния жител на този куклен град – Артюр Рембо, заслужава да бъде прочета, а музеят в града, посветен на неговото творчество и житейски път – видян. Поне веднъж.