Източник ДКТ Пловдив

Кое е първо – шапката или главата?

Катерина Георгиева

Постановъчен екип

Постановка Катя Петрова
Сценография Рин Ямамура
Музика Христо Йоцов
Хореография Анна Пампулова
Ас.-хореограф Мария Димитрова
Звуков дизайн Светлозар Георгиев
Анимация Сотир Гелев
Участват: Балена Ланджева, Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Димитрова, Наталия Василева, Стайко Стайков

По Йордан Радичков

Всеки един от нас е израснал с идеята, че трябва да бъде част от нещо друго цяло. Така ни се говори от самото начало, колкото и хипотези за началото да сме чували. Да бъдем възпитани и да си играем с децата на детската площадка, после в училище да не се цепим от класа си, да общуваме и с другите, да се опитваме да озаптяваме всичко неприемливо и твърде емоционално в себе си, за да можем успешно да се наредим на редиците с всички останали, да се съединим с колективното общо. След това идват изпитите, матурите, академиите, дипломните, магистърските програми, документите и хартиените носители, които ни удостоверяват като легални да влезнем в „цялото“. И така нататък с длъжностите, професиите, ангажираността с идеята да не оставаме извън хоризонтите на общественото необходимо, отвъд целеустремеността на разумния човек.  Важно е как сме облечени, как говорим, как стоим на спирката, как обичаме, как мразим, и как мечтаем. Тестото се меси, докато е още младо. Това сигурно беше добре сгрешена поговорка, но никога няма да забравя баба ми, която докато ме учи как се месят мекици, завършва с едно „абе, то си е и до интуиция, тури колкото олио усещаш“.

Интуицията, че имам нужда от ново вдъхновение по време на криза ме отвежда на премиерния спектакъл на пловдивския куклен театър „Бомбето“ с режисьор Катя Петрова, където мекиците са омесени със здрав труд, хъс за театър и проникновеното „заедно“. Влизайки в театъра, несъзнателно се оглеждам за шапките, които уважаемите зрители са сложили тази вечер и се сещам, че съм забравила своето бомбе. Дали ще бъда приета? Дали ще мога да се слея с другите шапки и спокойно да си гледам театъра? Нали и там има етикет и е хубаво да се спазва. Минути след кратките вътрешни монолози представлението започва и съм отнесена в деветдесетминутен театрален водовъртеж в света на Йордан Радичков, прочетен през затаилото дъх творческо „ах“, стоящо вече цяла година в неясно състояние на очакване и тревога, изобразено чрез различни циркови, клоунадни, пантомимни и танцови похвати и търсещо нови въпроси на старите отговори през политически, социален, но най-вече интимно-човешкия аспект. Защото през тази студена зима на нашето недоволство, свалихме шапките си и през гологлавите мисли на изплашеното ни съзнание започна да прозира все повече съкровената нужда от човешко, в смисъла на неговото най-детско, най-смело, най-радостно. И като че ли, точно след тази зима, „Бомбето“ идва, за да събуди задрямалото мрачно зверче на нашите създания и го побутва да се осмели да намери не своята шапка, а своята глава. Пълна с нови мисли и предчувствия за добро. За по-добро.

Публиката, която познава Катя Петрова и работата ѝ със сценографката Рин Ямамура, може би няма да бъде изненадана от ярките театрални решения, които кореспондират най-близко с идеята за импровизацията и играта, но за мен постигнатото в „Бомбето“ е повече от това. В него пулсира нещо изключително упоително и заразително, без което всяка оригинална режисьорска хрумка би изглеждала просто като незавършен сън. Тук режисьорката е успяла заедно с актьорите си да сънува и да се рее из небосклона на театралните дързости в един общ, почти лишен от време за въздух, танц. Представете си бяло платно, на което за час и половина трябва да нарисувате страховете си от това да изчезнете като личност. Сега си представете театрална сцена, която е и циркова арена, и площад, на който прилежните граждани митингуват, после е италианска гара, от която натъжен си хващате влака за родната страна, в която само скучните каскети се приемат за „част от цялото“, пътувате през красиви местности, главата ви се клати в транс, очакващ пристигането в родината, а бомбето, ах, бомбето в ритъм, достоверен на ритъма на душата, се люлее ту на едната, ту на другата страна. Колективното цяло, като едно голямо актьорско тяло, се разтриса между това да е ангажирано с общите граждански лозунги и да козирува ежеминутно. После слага червена връзка и затаило последна глътка въздух, слуша напевните „пророчества“ на своя вожд с каскета. Когато го отпусне душата, хваща капелата и започва да се носи по сцената, като е позволило на своята шапка да се ухажва с минувачите в парка, а то, тялото, грациозно пристъпва към следващата си принадлежност. Колективното или личното, бомбето или каскета? Отдясно или отляво да застана в живота? Шапката ли избира мен или аз нея? Кое е истина и кое внушение? Тези въпроси се носят като бясна хала през различните движения на театралната хореография и ту  приобщават човека в синхрона на общото, ту го връщат в съмнителния пристан на личното, където той, все пак, единствено ще прегърне свободата. И така нелишен от уж жизнени, но понякога твърде мрачни катаклизми, човекът сваля бомбето, слага каскета, изпуска баретата, слага капелата, докато от умора не обърка тотално емоционалната си принадлежност и изпада в съня на жертвата. Тогава шапките го нападат, отказали да бъдат верни цял живот на неувереното човешко създание, което хем не може без цялото, хем това цяло го изяжда, обезформя и захвърля като некачествено произведен калпак. Всъщност, като един обикновен калпак, който няма глава, но сам си пасе овцете и сам ги дои и сам си пие млякото.

Ако Хамлет беше българин, щяхме да го видим да виси надолу с главата в някоя от новелите на Радичков и да хвърля камъчета в едно тъмно езеро, където плават патки и каскети. На собствената си разтревожена глава щеше да е поставил едно от последните истински бомбета, преди да станат достояние на всеки добре финансиран гражданин, опитвайки се да го задържи с ръка в това неудобно положение. Между тази енигма и реалността, времето в „Бомбето“ клокочи като бързо завиращ чай и ако не следиш точно секундите, чаят може да изври, а човекът да остане нито пил чай, нито обесен. В спектакли с толкова ясно изразена динамика и монтажна бързина на сменящите се картини, има голяма опасност да се случат т.нар. „малки празни моменти“. Бих нарекла така моментите, в които музика и осветление предвещават нещо тържествено, а поради милимундно разминаване в драматургията и мястото на дадена сцена във време-пространството, ритъмът увисва и зрителят се чувства неудобно, защото гледа много добро представление. Тук тези моменти са малко и бих ги определила като „показване на номер“, а именно представянето на малките кукли-гимнастици, някои от бийтбокс изпълненията, където актьорите влизат в ролята на озвучители, но вярвам, че могат още по-категорично да се наместят в преливащите се сцени. Сигурна съм, че всички тези дребни шивашки допълнения ще намерят своя най-подходящ костюм в бъдеще. През онова свое лично, което добре може и в цялото и извън него, без да прави разлика между бомбе или калпак. Защото индивидуалностите в този екип са поносили бомбето достойно, после са опитали и свои собствени шапки, но и в двете са ползвали един конец.