Фотограф Теодора Тодоров

Ден четвърти #фестиваленбюлетин ни представят Десислава Василева, Анита Ангелова и Наталия Вълкова.

Десислава Василева

В началото бе Словото!

Но когато Словото го няма и Бог мълчи, настъпват едни тъмни моменти от историята на човечеството. Представете си свят без думи, без език. Със сигурност щяхме да намерим начин да общуваме, тъй като хомосапиенс е изключително общително същество.

Та да, картинката до тук е ясно – великото творение СЛОВО го няма, но сякаш някой е пропуснал да предупреди своите наивни земни обитатели, които правят всякакви опити да започнат разговор. Общо взето се чува това:

ГОИЕАЯНВЯТЕИСТТСОКАЯЩКЕУТГХАЯЩШЕУЩКСВИУЕТГЭАГК.

Интересното обаче е, че ти в даден момент започваш да разбираш от този странен „език“. Или пък толкова си се объркал и сам си представяш думите. Може би истината е някъде посредата.

В началото бе Хартията!

И Бог създаде от нея първо Земята, после дърветата – да има къде да се скриеш от жешкото слънце, птичките – да можеш да се наслаждаваш на хубавите им песни (и да те наакат, естествено), пчеличките – да могат да опрашват растения (и да те жилят, естествено), кучето – да бъде твой верен приятел (и да те хапе), теб самия – да се радваш на живота (и да страдаш) и жена ти – да ти прави компания (и да те ядосва). Та, общо взето това е Земята. С всички нейни обитатели направени от Хартия.

Всички сме много добре запознати с историята на Адам и Ева, не виждам смисъл да ви я разказвам отново. Та, ето в едно сбито и кратко изречение какво стана: Ева среща ЗМИЯ, ЗМИЯТА прилъгва Ева, Бог изхвърля Адам и Ева от хартиения РАЙ. Начало на страданието.

Но вместо да се впускаме в братоубийства и подобни извращения, се пренасяме в древна Елада – там всички са по-изтънчени и образовани, нали?

И нека бъде Светлина!

И така благодарение на това великолепно, божествено творение, ние виждаме историята на Орфей и Евридика (да, да, същата история с подземния свят и как Орфей почти спасява възлюбената си, ама пусто му любопитство!). Светлосенките се закачат една с друга, изникват сякаш от дълбините на Стикс, завихрят се в един вълшебен танц. От танца се оформят фигури и изскачат стълби, Орфей, Евридика, реката и лодкарят, страдащите души, самият Хадес. Обзема те едно чувство на страхопочитание, сякаш вече не са намираме във 21 век, а с машина на времето сме се отбили до  съседна Гърция през великите ѝ години.

Следващата спирка на Хартиения експрес е Български фолклор. Днес от Български фолклор ще разгледаме обичая Люлка. Какво е Люлка? Люлка е обикновено дървена дъска, която от двата ѝ срещуположни края са прокарани въжета. Това оръдие на щастието се премята през стабилен и здрав клон (внимание), който все още е част от дърво! След като люлката увисне е подходяща за употреба.

Дървото пък от друга страна трябва да е толкова  голямо, че плодовете му, след като се приземят на земята, да им израстват тела и да развиват разум. Такива дървета, от които да започне нечий живот и в края си да се превърне в поредния клон, който ще даде живот на друг, се намират трудно.

Подобно на учебник по история са наредени събитията в представлението. Започваме от самото начало като стигнем до съвремието ни – колко бързо изчезва светът ни, застроен от небостъргачи, които стържат ли, стържат… Накрая по целия свят ще има само високоизвисени кули, а от моретата и природата ще остане само един мил спомен.

В крайна сметка унищожихме хартиената Земя.

Анита Ангелова

Наистина ли живеем в толкова ужасен свят или просто дотолкова сме се отказали да се борим, че сме се оставили да бъдем погълнати от всичко идващо от външните цивилизации? Ти как мислиш, Читателю? Ужасяващо е как сме станали толкова уязвими и вярваме на най-малката лъжа, която виждаме в прекрасния Интернет. ОМГ интернетА, там са всички моди, нови езици, които ни учат да забравяме родния си език. В интернет просто има всичко, от което имаме нужда, за жалост тези нужди са лъжливи. Имаме ги само, за да се впишем в новия свят, да изглеждаме по-цивилизовани. Никой не осъзнава колко смешно изглежда всъщност.

Новият прочит на пиесата на Добри Войников, представен от русенския куклен театър, ни пренася в света на позьорството и измислените ценности. Фалшивите патриархални идеали, които всъщност биха ни спасили от удавяне. Липсваше ми борбата срещу тази модернизация, образът на бащата, който е готов да спаси дъщеря си от изкуствения и лъжлив образ на нещастието. Може би липсата на желание за преборване на илюзиите ни, че принадлежим към някакво измислено висше общество, ни превръща в шахматни пионки движени до момента, в който някой не реши, че е време да напуснем игралното поле.

Спектакълът се опитва да ни представи хората, които живеят в рамки и се опитват да се самосъхранят, пазейки истинските ценности. Разбира се, цивилизацията най-много обича тези дребни душици, които лесно се поддават на изкушението. Тук образът на Мария е най-големият бунтовник срещу новите моди, но, за съжаление, и тя като останалите риби влиза в мрежата.

Не бих могла да не спомена сценографията и костюмите, които несъмнено хващат окото. Цветни костюми, пищни прически и пълната противоположност на цветните и ефирни облекла  са черно-белите възгледи на последните оцелели. Наистина ми се искаше да видя тази борба между двата свята. Смятам, че всеки от нас, малко или много, не е доволен от някои нови тенденции и особено младите доста искрено изразяват своето недоволство. Да не говорим за възрастните, които наистина са гневни от модерния свят и съм сигурна, че скоро няма да променят решението си, дори и за някои наистина важни неща. В спектакъла имах нужда именно от това неотказване, защото в крайна сметка се оставяме да ни насилят. Имах нужда от повече задълбочаване, защото темата, която е подхваната е изключително важна за съвременния свят, който се оставя да бъде отмъкнат просто ей така – докато щракнеш с пръсти и си изчезнал.

Наталия Вълкова

Всеки от нас е гледал поне един филм за потенциална постапокалиптична ситуация на Земята. Убедена съм, че на всеки от нас поне веднъж по време на пандемията му е минала мисъл дали няма да последва нещо подобно – разрушени и изоставени сгради, полудели и осакатени хора, изчезващи животински и растителни видове, недостиг на вода и храна, липса на светлина; постоянна надпревара за оцеляване, в която ще победят малцина, готови да сринат всякакви морални ценности.

Действителността в спектакъла „Прегаряне“ на Веселка Кунчева е много подобна и дори плашеща на моменти. Свят, в който всеки е на ръба на бърнаут, всеки е потиснат. Цел на съществуването е това да си успешен и перфектен във всяка сфера от живота. Място за емоции и мисловна дейност няма. Те са забранени. Щом успееш да постигнеш това, тогава и само тогава можеш да си спокоен и доволен. Спокойствие, което придобива фиктивно значение и се оказва нещо недостижимо. Истината е, че се превръщаш в някой, който не си, защото и да си себе си е забранено.

Силите на актьорите постепенно издъхват пред очите на публиката. Действащите лица се борят срещу установения ред, основан на тези фалшиви ценности; борят се психически и физически. Подскоци, непрестанни надбягвания, строполясвания ги изтощават до крайна степен и движенията започват да им пречат. Полегатата сцена и 3D мапинг създават перспектива, носеща усещане за движение назад и потъване, поредната лъжа в живота на „състезаващите се“ – бягат напред, но се отдалечават все повече от важните неща в живота, скачат напред, но някаква сила като ластик ги връща в начална точка. Жертват се за неясна цел, която е обсебила съществуването им.

От чигите висят куфари, навързани като сгради, пълни с всичко, на което му е придадена стойност без основание; всичко, с което човек се затрупал, без да отсява кое е истинско важното за него. Създалата се атмосфера на сцената, липсата на цвят, светът от железа излъчват студенина, способна да вледени човешкото тяло, а заложеният песимизъм в драматургията – да довърши и психиката. Корозията се разпространява със светкавична скорост по желязното скеле на живота. Разяжда го, руши го и няма сила, която да спре процеса.

„Прегаряне“ е спектакъл, който потиска заради негативната нагласа към света, в който живеем. Спектакъл, в който надежда няма. Докато гледах по-скоро исках да се откажа от живота и да приключи мъчението, което сами си създаваме, отколкото да  променя заобикалящото ме и да се насладя на красивото. Отчаянието се настани в душата ми и седя дълго време там, дълбаейки своето място. Съмнението също се присъедини и вече не съм сигурна дали ще успеем да отстраним ръждясалите греди и да ги подновим с нови, по-здрави.