Александър Христов

Скромна беше програмата на „Панаира“ от изминалия 15 септември 2021 г.

На сцената в основния салон на Столичния куклен, малко след 19:00 ч. започна авторският спектакъл на Хавиер Аранда – „Живот“. Въпреки празничния ден и все още хубавото време, в залата имаше силен наплив от публика, която изпълни почти докрай допустимия капацитет от 50%.

Продължителността на представлението беше относително кратка – не повече от час, но наситена съдържателно. Чрез разказ без думи, но с много жестове и звуци, спектакълът показа в окрупнен вариант човешкия живот – от раждането до смъртта. И всичко останало, което го съпътства – срещите, разочарованията, любовта, разделите и загубите. Всички онези неща, които правят земния път на хората толкова специален, единствен и уникален.

Аранда, който освен режисьор и автор на спектакъла, е и единствен актьор на сцената, представя наратива чрез съвсем малки кукли. Някои от тях имат автономно тяло, а други са под формата на ръкавици, закачени за ръцете на изпълнителя. Движенията плавни и грациозни, много точно пресъздават различни чувства – хармония, тревога, тъга, щастие и др.

Това не остана незабелязано от публиката, която възторжено аплодира Хавиер Аранда, който няколко пъти се върна на сцената за поклон. Събитието беше уважено и от официално представителство на посолството на Кралство Испания и на Институтът „Сервантес“, с чието любезно съдействие представлението гостува вече няколко пъти на софийска сцена.

#onlineмодул

Валентина Вирянска

Спектакълът „Интронавти“ е четвъртият по ред от онлайн програмата на тазгодишното издание на фестивала. Компанията „Green ginger“ в копродукция с визуалния театър в Нордланд създават силно образен спектакъл, който несъмнено впечатлява зрителите. Какво всъщност са интронавтите? Щом чуете странната дума „интронавт“ по всяка вероятност в съзнанието ви веднага възниква асоциацията с „астронавт“. Съвсем нарочно е използвана тази игра на думи, за да полюбопитстваме и създадем свое обяснение, или предположение за историята още преди самото ѝ начало.

В бъдещето, когато технологиите дотолкова са навлезли в живота на човека, че вече е напълно възможно не нанороботи, а наночовеци да бъдат инжектирани във вътрешността на човешкото тяло. Работата им се състои в приемане на задачи, които техният собственик т.е. човекът им поставя да изпълнят; например, когато се появи определен вътрешен проблем, той веднага да бъде разрешен. Обаче не всеки проблем във вътрешността на човека би могъл да бъде предотвратен по този начин, особено когато не е на телесно, а на душевно ниво.

Отличителното в спектакъла са анимациите, които биват проектирани; напомнят на интерактивни холограми, с които човека безпрепятствено би могъл да борави в бъдеще. Пред очите на зрителите се разкрива алтернатива на познатия ни поздрав „Дай пет!“ като игра, която всеки би могъл да играе напълно сам, без нуждата от поне още един човек. Друго, което разнищва текущите ни представи е, че за танца танго вече не са нужни двама, а напротив – човек сам, без досаден партньор да го настъпва по стъпалата, може да научи стъпките и да стане виртуоз, и то в удобството на собствения си дом.

Погледът към подобна версия на бъдещето, която спектакълът ни предлага е изключително мрачен, защото представя човека сам, изолиран от околните като единствената му възможност за какъвто и да е разговор е с микроскопично човешко същество в организма му. Определението за нещастие в този дистопичен свят по всяка вероятност е „самота“. Само по себе си предположението за такова бъдеще е изключително потискащо, а какво остава, ако след много години наистина живеем по същия начин. Вероятно е по-добре да се замислим навреме какво бихме искали да постигнем чрез технологичните средства, за да бъдат от ценна полза, а не в ущърб на човечеството.

***

Десислава Василева

Няма дете, което да не е чувало историята за Пинокио. Всеки е прегърнал грижливо този образ на малкото дървено момче с порастващия нос. Всички помнят добре злочестите ситуации, в които изпада Пинокио. Знаят за Карабас, за лукавата Лисица, за несполуките в училище, за Феята.

Тази незабравима приказка оживява по различен начин в представлението „Пинокио“ на Куклен театър Марибор. Вместо да бъдем свидетели на обичайната ситуация с кукли, които лесно бихме разпознали, тъй като сме привикнали да ги виждаме по един начин, тук режисьорът Матео Спиаци се спира на нещо различно. Цялото случване и битуване на представлението е извънредно и изключително минималистично. Вместо традиционните кукли, от куфарчето за инструменти започват да изскачат парчета дърво, които в последствие придобиват свое битие.

Това е любопитно явление, в което можем да наблюдаваме истинската игра – одушевяването на предмети, които сами по себе си не носят никакъв отличителен белег, за да го отъждествиш с живота. Актьорът Миха Безеляк преминава през множество образи, влиза под дървената плоскост на своите кукли и им донася най-големия дар – словото. Всеки един от персонажите е внимателно обгрижван от Безеляк – има си собствен говор, собствен начин на придвижване и прочее. В кутията за инструменти, която служи за параван, кипи цял дървен свят, с дървени момчета, с писалки, глави на кукли и метални чайници.

Една от основните нишки тук със сигурност е връзката актьор-кукла. Ако Безеляк не се отдаде на всички в кутията, то представлението няма да работи като добре смазано колело. Актьорът трябва да завърши куклата, която сама по себе си не е такава, докато той не ѝ вдъхне живот. Взаимно зависими са един от друг. Проследяваме целия процес – от самото начало на куклата, та до материализирането ѝ в плът.

Екзистенциалното звучене съвсем не е чуждо на спектакъла. Пинокио се намира в непрекъснато търсене на себе си. Дълбоко в мен остава ще остане финалът, в който Пинокио заема мястото на навигаторът в историята. Плътта сякаш е непозната материя, нещо нереално и фантасмагорично, но ето, че Пинокио вече е истинско момче.

„А ти кой си?“ – това е последното изречение, преди да надвисне мъчителната тъмнина. Въпросът неприятно ме притиска, докато седя вече нетолкова удобно на фотьойла. Коя съм всъщност Аз? И стигнала ли съм до онзи катарзисен момент, в който ще придобия истинската си форма? Пинокио мълчи, вече го няма. Отнесе отговора на въпроса ми в кутията с инструментите.

Фотограф Милена Стойкова

Проектът е подкрепен от Столична програма „Култура“, направление „Литература“.