Източник https://www.atelie313.com/dom

Един различен спектакъл

Александър Христов

Постановъчен екип

по „Вишнева градина“ от Антон П. Чехов

Сценарий и режисура Петър Пашов

Участват: Латина Беровска, Ламбрети Колев, Милена Илиева, Благовест Мицев, Николай Николов, Мелин Ердинч.

Спектакълът „Дом“ е събитие, което рядко присъства в афишите. Той влиза в естетиката на онзи вид театър, който не се наблюдава, а се съ-преживява. Той се ражда, съществува и приключва благодарение на съ-жителството, съ-трудничеството, съ-действието на зрители и участници.

Тук публиката е вкарана в кутията на сътвореното метафизично пространство и директно пред нея оживяват персонажите от пиесата на Антон Чехов – „Вишнева градина“. Актьорите излизат във фоайето на театъра и посрещат бъдещите си зрители и моментално ги превръщат в свои съучастници. Говорят им някакви неща, въвеждат ги в салона, настаняват ги на местата им. После дори, когато гледащите са на седалките си, това директно общение лице в лице продължава. След което те отиват в сценичното пространство и започват своята обичайна изпълнителска дейност, но с разликата, че разиграваната сюжетна линия не става в отделен, нов свят помежду им, а това отново се случва като представяне на събития на хората по седалките в салона. При все това, че обръщането на актьора към зрителя не е ефект на отчуждение, а част от монолитната събитийност на представлението.

Точно това е въдворената есенция на заглавието „Дом“. Ние – гледащите, влизаме в пространството, обитавано от тях – сценичните образи, за да съпреживеем събития и случки от техния единствен и уникален живот. Налице има ситуации, които не са пресъздадени според драматургичната насоченост, нито се движат според режисьорската посока, а случват тук и сега, раждат се точно в този момент, когато ни биват представени.

Това прави представлението събитие със свръхтеатралност, връща го към корените на театъра от преди повече от две хилядолетия и половина, за да напомнят, че това изкуство има своята задължителна необходимост от хора, които да го наблюдават. Без зрителите, които са минали през своеобразен ритуал, спектакълът няма как да се случи. Поставен е базисният въпрос дали въобще е имало някакво събитие, ако не е присъствал някой в момента не неговото раждане. Кой съм аз всъщност – този, който твърдя че съм или онова, което другите знаят за мен?

Особено силно това усещане оставя Мелин Ердинч, която осъществява ролята на Аня. Тя е пълна с енергия, която заразява всички в салона – от тези на седящите места до своите колеги в игровото пространство. Демонстрира способностите на актьор, който може да преминава през поведенчески състояния от всички крайности за броени секунди и да изненадва с всеки следващ жест и дребен детайл.

През 2021 г. имах възможността да я наблюдавам в няколко представления от програмата на единадесетото издание на софийския фестивал „Панаир на куклите“, където видях нейната способност да изпълнява вдъхновено и отговорно ангажимента си да влиза в разнообразни роли. Самата тя да бъде различна в рамките на един спектакъл. Нещо, което е все по-голяма рядкост сред актьорите по нашите сцени и откровено се надявам този млад артист да стигне до възможно повече изяви и в кукления, и в драматичния театър, за да разкрие пълния си потенциал.

Тази многотия от идеи обаче крие своите подводни течения, които на моменти компрометират завършения вид на постановката. Поведението на Любов Андреевна (Латина Беровска) влиза в противоречие с общата картинка на взаимоотношенията между останалите сътворени на сцената персонажи. Те са приповдигнати и жизнени, докато тя е меланхолична, събрана в себе си, като душевно болен човек преживяващ нещата в своя измислен свят. Като идея това е добър ход, даващ потенциала да се мисли в перспективата на алтернативната гледна точка, но в рамките на реализацията положението е съвсем различно. Това обърква, смущава и стои неясно в целия контекст.

Предполагам, че този отзвук се дължи на една потенциална режисьорска идея, при която актьорите са имали повече свобода в репетиционния процес и те сами за себе си са решавали как и кога да действат. Нещо, за което предполага завършения вид на представлението, но в крайна сметка, появяват се моменти, в които този подход демонстрира повече слаби отколкото силни страни.

От друга страна, съжителството на много идеи и концепции води до разпиляване на действието. Губят се границите, рамките, които да задържат концентрацията на хората в салона от един момент нататък. Изгубен е моментът, в който трябва да се сложи край. Забелязва се, че творческият екип, работил по спектакъла, дълго време е държал в себе си много неща, които е искал да разкаже на публиката. Те избухват неколкократно и неспирно, а не в един конкретен или специален момент, който да бъде запомнен. Подобен акт изморява и има потенциала да отблъсне голяма част от зрителите.

Разбира се, изкуството не трябва да робува на своите последователи, но е редно да се замислим за сложното време, в което живеем. Необходим е спешен експеримент със сегашните форми, които откровено миришат на мухъл, а самозабравили се велможи не разрешават да нахлуе новото и авангардното, но за да пробие то, необходими са ни хора, пред които да го представяме и да защитаваме правотата си пред тях.

Самият аз напуснах вдъхновяващото пространство в кв. „Красна поляна“ със смесени чувства дали бих искал отново да се завърна там, за да стана част от съ-жителството, съ-трудничеството, съ-действието на зрители и участници в „Дом“. Тогава какво остава за онази публика, която не е журналистът с театрално образование, отишъл по работа, за да гледа даден спектакъл и да напише нещо за него, а за онези зрители, чиито животи са всекидневно в борбата между битието и злободневието на инфлацията, сметките, оцеляването? Нали всъщност точно за тях правим всички тези опити да има смислено изкуство, а не заради собственото ни его? Или може би аз съм в грешка…

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.