Фотограф Йордан Танев

Триумф и тревога

Александър Христов

Постановъчен екип

по Астрид Линдгрен

Режисьор Анна-Валерия Гостанян

Сценограф Наталия Гочева

Музика Пламен Петков,

Плакат Никол Султанова,

Участват: Ния Янакиева, Цветелина Николова, Любомир Желев, Христо Петев.

Във времена, през които българският театър се възстановя от един двугодишен форсмажор, а цяла Европа започна да се подготвя за друг – по-дългосрочен и необозрим, долових кратък полъх на свежест и надежда. В неделната сутрин на 20 март 2022 г. се случи дългоочакваното софийско гостуване на продукцията „Пипи“ на Държавния куклен театър „Георги Митев“ в град Ямбол. Едно събитие с деликатно присъствие, напомнящо за светлината на детската душа.

Залата на Столичния куклен театър на ул. „Гурко“ №14 запълни до край капацитета си. Поколения любители на популярната книга на Астрид Линдгрен бяха дошли, за да видят най-новата адаптация на произведението. Деца, родители, баби и дядовци, създаваха очарователна гледка на очакване в минутите преди да започне представлението.

Предварителното настроение без съмнение не остана опровергано. Режисьорският спектакъл на иначе вече утвърдената куклена актриса Анна-Валерия Гостанян впечатли зрителите с не един аргумент.

Първото, което проличава, е умелият похват на творческия екип да извлича сюжетни линии и майсторски да ги осъществява сценично. „Пипи“ определено е един от знаковите романи на миналия век и като такъв неговите литературни качества надделяват във всяко едно отношение. Драматизацията му е много повече предизвикателство, отколкото красиво и вдъхновяващо занимание. Той е изпъстрен с много герои, ситуации, събития, случки и представлява неимоверно усилие да се разкрият начините, по които да се намери път към сценичността.

В продукцията на Театър „Георги Митев“ има ясно и категорично решение на този проблем. Там действието е концентрирано само и единствено около децата – Пипи, Томи и Аника, техните игри, мечтите. На няколко пъти за кратко се появява негърският крал Ефраим, което по никакъв начин не разваля замислената структура, а само допълва богатството на идейния спектър, без да го превръща в излишък от безперспективна многотия.

Нататък добро впечатление прави атрактивността на спектакъла. Постановката предлага откровено зрелище. То подсилва концепцията за красивите детски мигове, вместо да я задушава. Актьорите Ния Янакиева, Цветелина Николова, Любомир Желев, Христо Петев са провокирани да присъстват и самостоятелно, и като водачи на кукли. Те не се обезличават, не губят присъствие, нито изпъкват излишно. Успяват да направят изкусно съчетание между тяло и кукла. Демонстрират пластичност, която е особено важна за ролите на Пипи и маймуната Господин Нилсон.

Всичко това разнообразно влияе на публиката по време на гастрола в столицата на 20-и март. Наблюдавах реакциите на зрителите. Всеки един от трите различни възрастови групи в салона на театъра наблюдаваше от своята гледна точка и чувстваше през собствената си перспектива събитийността. Най-малките се радваха и забавляваха напълно откровено, чисто и неподправено. Сякаш те самите се бяха качили на сцената и правеха онези игрови занимания, които виждаха пред себе си кукли и актьори да осъществяват.

На последно място, не и по важност, спектакълът демонстрира потенциала си за разнородна сценична адаптивност. Вечерта преди представлението потърсих в мрежата материали, за да се запозная поне частично с това, което предстои да наблюдавам, и ми направи впечатление, че софийското представление не е първото гостуване на спектакъла. Това е впечатляващо, защото „Пипи“ може и да не разполага с визуална среда, направена по последния писък на модния дизайн, но материалността, предметността, декорите тук не са за подценяване нито от количествена, нито от качествена гледна точка.

Сценографските решения на Наталия Гочева разкриват двойствена перспектива в комуникационните канали с публиката. През една част от времетраенето на спектакъла игровото пространство стоеше почти празно, населяваше се единствено от актьорите, техните кукли и малко предмети по земята, с което трябваше да се пресъздаде детска площадка. Това отвори перспективата към въобразяването на една реалност, близка до всекидневието. От друга страна, тази ситуация неколкократно беше променяна от една друга, много по-метафорична. Изведнъж на сцената се появяваха и сглобяваха сложни конструкции, пресъздаващи спомени и мечти. Постоянно се тренираше въображението на гледащите и всички ние в салона можехме да си представяме как изникват необозрими хоризонти, последвани от морета, планини, острови…, чудни гледки и тревожни събития.

Въпреки доминиращата среда от вдъхновение, окриления и мечтаене, гостуването на „Пипи“ в столицата донесе със себе и нотки на умопомрачение. Това представление за пореден път доказа колко голяма пропаст е зейнала в нашата театрална ситуация между артистите и организаторите. Между художественото планиране и посредственото управление на важни събития.

В неделната сутрин на 20 март 2022 г. духът на хаоса беше завладял всички кътчета на Столичния куклен театър. Първият шок дойде още с прекрачването на входната врата на „Гурко“ 14. Пред касите имаше многолюдно струпване. Какво друго освен радост можеше да предизвика това – толкова много хора да се редят, за да си купят билет за театър!? Този нелеп идеализъм бързо умря, когато видях, че на потенциалните зрители им се обясняваше с подчертано груб тон, че места няма и ще се раздават само резервираните билети. Когато аз самият стигнах до касата, прозорчето за клиенти беше затръшнато пред лицето ми, а продавачката изскочи от работното си място и отиде в неизвестна посока. Толкова бързо се втурна, че дори нямах време да осъзная какво се случва и да помоля за билета, който би трябвало да ми е запазен.

Отърсвайки се бързо от този сюжет като в пиеса на Станислав Стратиев с чиновници от времето на НРБ, се отправих към разпоредителите, които разбраха за какво става въпрос и ме пуснаха. Обясниха ми, че трябва да се настаня на седми ред, който бил предназначен за критици и журналисти, както и за представители на САБ, заради наградите „Икар“. Когато влязох в салона, въпросното пространство вече беше заето от деца и възрастните им придружители, които по никакъв начин не приличаха на горепосочената група. Пред вратите също имаше струпване, а самите влизащи зрители не спазваха някаква адекватна дистанция и запазване на личното пространство. На разпоредителите това не им правеше впечатление и хаосът продължаваше да расте. Може би ако той имаше физическо изражение, щяхме да построим с него нюйоркски небостъргач или поне Хеопсовата пирамида.

Това беше само началото. Със започването на представлението еуфорията сред детската публика не спря. Малките зрители не спряха да подскачат, да викат, да крещят. Да плачат гръмогласно. Някъде зад мен чух отваряне на опаковка от снакс или фъстъци. Възрастните не спираха децата от тяхното неадекватно поведение, не опитваха поне да им направят забележка, а даже съучастваха. Един господин на средна възраст до мен вдигна телефона си по време на спектакъла и огласи салона с: „няма проблем, мога да говоря, не пречиш – на театър съм“.

Смазващ е факта, че тези неща не бяха нещо извънредно. Все повече попадам на публикации в социалните мрежи или лични разкази на колеги артисти, изнасящи представления пред детска аудитория, които споделят идентични разкази. Не знам колко още провалени спектакли трябва да се случат, за да се замисли нашата публика, че заниманието с куклен театър е нещо не по-малко сериозно от останалата културна дейност. Колко ли още млади професионалисти ще бъдат унижавани по подобен начин, за да се научат родителите, че да водиш дете на театрално събитие е особена отговорност и трябва да му обясниш за нещата, с които се престъпват границите на допустимото поведение. Може би тъжната констатация е, че самите възрастни не знаят как да се държат. През годините в които ходя редовно на театър, не бяха малко случаите на безобразно отношение от страна на зрителите по сериозните и авторитетни сцени у нас. С времето тази тенденция не просто не беше изкоренена, а триумфира грандиозно и се превърна в новото статукво.

Макар и да приключвам с размишления от подобно нелицеприятно естество, това не променя факта, че в онази неделна сутрин наблюдавах една от знаковите постановки за последната година. Смятам, че напълно заслужено тя, а не друга беше отличена по време на последната церемония „Икар“ с наградата за „Куклен спектакъл“, излъчена от Гилдията на творците в кукленото изкуство. Особено в подобен контекст, когато артистите на сцената трябваше да се борят с външни влияния, те заслужаваха точно такова признание. Въпреки това, въпросът за сегашното поведение на театралната публика остава неотменим. Защото тя би могла да бъде един от последните фактори, мотивиращи и задържащи младите професионалисти в нашия, меко казано, зле поддържан и съсипван с години сектор. Положението засега изглежда е съвсем друго.

С подкрепата на Столична община.