Михаил Байков разговаря с актрисата, режисьор и педагог проф. Жени Пашова

Михаил Байков. Проф. Пашова, как решихте да се занимавате с куклен театър? Кога за първи път разбрахте, че имате интерес към това изкуство?

Жени Пашова. Когато кандидатствах в НАТФИЗ, тогава ВИТИЗ, и идея си нямах, че има куклен отдел. Аз, като всички кандидати, си подавах документите за драматичен театър и съвсем случайно, макар да знам, че в живота няма нищо случайно, момичето, което приемаше документите долу на касата, погледна и видя, че съм завършила гимназията, която и тя била завършила. Не сме се познавали тогава, заприказвахме за този преподавател, за онзи преподавател, сетихме се за разни общи познати и от дума на дума тя в един момент каза: „Ти защо само драматичен театър кандидатстваш?“ Какво да кандидатствам, викам ѝ аз. „Има и куклен театър!“. Аз, разбира се, бях скептична към кукления театър, но тя казва – „Не си права, тази година взима клас проф. Атанас Илков – това е най-добрият преподавател. Лично го познавам, няма да сбъркаш. Кандидатствай, защото това са два шанса“. И аз заради нея подадох документи и за куклен театър. На трети кръг в драмата ме скъсаха, но ето – вторият шанс.

Михаил Байков. А преди ВИТИЗ, не сте се занимавала с куклен театър?

Жени Пашова. Ходила съм на театрална школа, но не и куклен театър. Стоян Стоев ръководеше школата в читалище „Природа и наука“ и там ходехме заедно с Пашата да се обучаваме. Стоян ме подготви за НАТФИЗ. Години наред сме били в тази школа. След като се оженихме и даже бях родила дъщеря си, ние продължавахме да ходим на тези репетиции. Занимавала съм се с театър, но не с куклен. Гледала съм куклени представления и съм имала някои разочарования. В театъра на Заимов, на сцената – как съм попаднала там – не знам, сама съм отишла да гледам куклен театър, незнайно защо. Не помня коя беше пиесата, но беше от най-тривиалните – на параван. Накрая на поклона всеки актьор излезе с куклата си. Това беше голямо разочарование за мен, защото бяха едни доволно напълнели, остарели и неизглеждащи добре на сцената артисти, които държаха едни куклички в ръце и това доста ме дистанцира като начало. След това гледах други спектакли, малко по-модерни, като „Декамерон“ на Иван Теофил с художник Иван Цонев, например, но все още нямах задълбочени познания по куклен театър.

Михаил Байков. Явихте се вие на трети кръг, скъсаха ви и после – куклен театър?

Жени Пашова. Да, явих се, те взеха, че ме приеха. Викам си, хубаво ме приеха, сега ще изкарам една година, после ще се прехвърля в драмата. Като почти всеки студент, който си прави тази тънка сметка.

Михаил Байков. Как мина първата година в класа по куклен театър?

Жени Пашова. Първата година професорът просто ме шашна. Първо той беше много строг и такава дисциплина изискваше от нас, че сън не ме ловеше като се прибирах вкъщи, че мога да се успя за другия ден. Много ни юркаше! Най-важното е, че на мен почна да ми става много интересно. След първата година изобщо не ми мина през ума да се прехвърлям. Реших да остана тук, защото видях, че тепърва започва да навлиза човек в тази материя и тя е невероятно интересна, така че не съжалявам.

Михаил Байков. Какво усетихте, че се случва с вас през тези четири години?

Жени Пашова. О, тотална промяна! Тогава се учеше актьорско майсторство и актьорско за куклен театър. Ние завършвахме с куклени спектакли и с драматичен спектакъл. Така беше по мое време. После остана само актьорство за куклен театър, но може би има някакъв резон, защото наистина е специфично в кукления театър и актьорите трябва да умеят много различни неща и най-важното – да загърбиш егото и да можеш да се изразяваш чрез материала, чрез неодушевения предмет. Да търсиш друг вариант за комуникация освен познатия ти. И това е океан. И досега, и досега аз имам чувството, че не е опозната тази материя. Колкото повече дълбая надълбоко, виждам че има още възможности. Невероятно е, наистина, защото нещата не опират вече само до класическия куклен театър – куклата и бутафорните декори. В сферата на кукления театър сега влиза и театър на предмета, театър на сенките, имрпесията, обогати се театъра от материала. За мен все по-интересно става – жалко, че свършва живота. Ако имах възможност да изживея още веднъж живота си – пак щях да се впусна в изследване и експеримент – толкова ми е интересно.

Михаил Байков. Помните ли с какво се дипломирахте?

Жени Пашова. Да, с „Мечо Пух“ и „Шестте пингвинчета“.

Михаил Байков. Какво стана след това?

Жени Пашова. Тогава имаше разпределения. По разпределение трябваше да отида в Русе, обаче някой ми каза, че има закон – женените не могат да бъдат разделяни на повече от 150 км. И аз се хванах като удавник за сламка и когато отидох на разговор с комисията и те ми казаха: „Трябва да отидете в Русе.“, аз им казах – Няма да отида в Русе! – доста нахално от моя страна. Питат те как така няма да отидеш и аз им цитирах закона. Пашата беше една година след мен, т.е той е още студент. Е, не могат на повече от 150 км. и къде-къде – в Пловдив.

Михаил Байков. Влизате в Пловдивския куклен театър. Какво заварихте там?

Жени Пашова. Страшно беше положението. Първото ми участие в Пловдив беше в една пиеса на фонограма. „Мапа“ се казваше – няма да я забравя докато дишам. Мапа беше едно пате или пиле – не съм много сигурна, беше отдавна, но помня, че наричахме системата пиле на грил – една кукла с един шиш под нея. Какво можеш да правиш с нея? На фонограма! Страшно разочарование. После нещата се промениха. Дойде Слави Маленов, дойде Петър Пашов, дойде Силва Бъчварова и някак си станахме по-смели, по-напористи и почнахме да изискваме – това все пак е Пловдив. Дотогава падаха представления, съботно-неделни, защото нямаше публика. А какво да гледат горките хора? Директорът връзваше репертоара като ходехме по села и паланки, зиме-лете, с един раздрънкан автобус „Чавдар“ – без парно, студено – да играем. Даже дойде една комисия от Министерство на културата да види каква е ситуацията в театъра и като видяха каква е разруха, разбраха че имаме основания да претендираме като млади, сега завършили хора.

Михаил Байков. После дойде Васил Апостолов директор.

Жени Пашова. Да, и нещата тръгнаха по друг начин. Изключително важно е кой е директорът и какво му е отношението и към театъра като цяло и към артистите, въобще към творците. Той беше директорът, който след шест месеца репетиции на „Дон Кихот“ и един художествен съвет, който със съмнение се отнесе към тази пиеса, каза: „Ако трябва още шест месеца ще репетираме, ако трябва ще направя наново цялата материална част, но тази пиеса ще излезе!“ Като видиш такъв човек, с широк гръб, това те респектира и ти дава надежда. Така започнаха да се раждат хубавите неща.

Михаил Байков. Споменахте емблемата „Дон Кихот“. Нека да разкажем малко повече за него. Какъв беше процесът по този спектакъл?

Жени Пашова. Мъчителен. Сценографското решение беше доста аскетично – едни дървени стълби и всичко от хартия. Куклите, в по-голямата част от времето, се правят в момента на сцената, и се играе с тях. Трябва да се научиш и да правиш тази кукла, за да можеш да играеш после с нея. С много песни, с много такт, много експресия имаше в този спектакъл. Беше много трудно. Някои от актьорите изпадаха в малодушие. Помня един ден, на една репетиция останахме аз и Пашата – той долу в салона, аз – на сцената. Всички избягаха и отидоха в „Чакащи артисти“. Аз продължих да правя кукла, да експериментирам и си викам дано, дано се върнат и може би им послужих като пример за стоицизъм, но започнаха един по един да се връщат, мълчаливо, хванаха си хартията и почнаха да правят куклите; почнахме да правим етюди и оттогава никой не е мърдал от сцената. Трябва да имаш воля, търпение и издръжливост за тази професия.

Михаил Байков. Това ли са най-важните качества?

Жени Пашова. Много са важни! Талантът е на първо място, естествено, обаче без тези качества… Един малодушен актьор, колкото и да е талантлив, ще пропадне някъде. Няма да има воля и сили да се бори за някаква кауза. Така, че тези качества, поне за мен, са много важни за твореца.

Михаил Байков. Изкарахте „Дон Кихот“. Той е имал страхотен успех.

Жени Пашова. Страхотен успех! Премиерата съвпадна с първия митинг на „Кристал“, тук в София, ‘89-та година. Народът беше полудял. Всички искаха промяна. Изсипа се на премиерата една огромна група от София в Пловдив. И този спектакъл така резонираше с цялата тази атмосфера, че накрая беше френетично. Всички бяхме обзети от някаква нечовешка емоция, защото онова, което се случва в спектакъла, много напомняше на онова, което се случваше в държавата и с хората в тази държава. И тъй като беше решено като затвор, на нашите шлифери имаше затворнически номера, които бяха нашите ЕГН-та, истинските ни ЕГН-та. Всички тези препратки така оцелиха емоционално зрителя, че имаше овации, плач, прегръдки, а след това успехът продължи да расте. Имаше шанс този спектакъл, още с появата си на бял свят, във времето, в което беше заложен, а и след това много години продължихме да го играем, да пътуваме с него в чужбина.

Михаил Байков. С пловдивския екип успяхте ли да направите други такива емблематични заглавия?

Жени Пашова. Преди „Дон Кихот“ направихме с Пашата „Светлосиният Петър“. Славчо Маленов направи няколко много силни заглавия.

Михаил Байков. Останахте три години в Пловдив, след което се преместихте в ЦКТ?

Жени Пашова. На шега някак, без особени надежди, си подадох молбата в ЦКТ. Директор тогава беше Богдан Сърчаджиев. Оказа се, че не само ме приемат в театъра, ами Богдан ме извика и каза: „Искам да ми станеш асистентка във ВИТИЗ“ и аз реално започнах на двете места оттогава – 1983 г.

Михаил Байков. По-различна ли беше атмосферата в Централния куклен театър? Какви хора заварихте?

Жени Пашова. Младият екип, особено мъжете, бяха много силни. Иван Веселинов, Александър Бетов, Румен Рачев… Имаше млади, талантливи актьори, които влизахме от пиеса в пиеса. В театрите съществува явлението, при което по-възрастните актриси, най-често, не харесват млада, талантлива и симпатична актриса – априори не я харесват. Но понеже аз бях доста трудолюбив човек и трудно можеха да се хванат за нещо, което да ме компрометира в тази посока, нещата бяха сложени на мястото си. Аз си гледах работата и те си гледаха тяхната. После стана така, че една голяма група заминаха за чужбина и репертоарът започна да куца. По това време и Пашата направи в Пловдив представления, в които участвах и много пътувах София-Пловдив-София. Имахме вече и деца и трудно се оправяхме, но не съм си представяла живота по друг начин. Изкарах в СКТ 9 години. Когато Пашата се върна в София и Рашко Младенов му предаде Ателие 313 за управление, тогава той каза „Идвай да помагаш!“ и аз напуснах СКТ и отидох в Ателието. Там всичко си правехме сами – аз шиех костюми, Васко Рокоманов рисува, т.е всички правят всичко, кой каквото умее. Аз шия завеса за сцената, те пък строят, мажат и постепенно се подмени състава и започнаха да идват кукленици.

Михаил Байков. Кога, как и къде се роди спектакълът „Пепеляшка“ и колко години го играхте?

Жени Пашова. Доста години го играх, но и имах силата сама да се спра, с което много се гордея. Последното ми представление на „Пепеляшка“ мина със страхотен успех. Идваха при мен публиката да ми се радват и да ме поздравяват, но аз си казах, че куклената сцена обича младостта. Трябва да има младост, жизненост и по-добре аз да си отида доброволно преди да усетя, че публиката не ме възприема. Тъй че взех предохранителни мерки. А иначе пиесата започна както повечето неща в Ателието. Енчо Аврамов – сценограф, който е бил в бургаския театър, ми подари куклите и ми каза, ако искам да направя „Пепеляшка“. Даде ми пет кукли и сценарий, който не харесах. Казах си, че ще взема да го направя сама. Започна се мъката – първо да измисля какъв да е декорът. Заедно с Оги от Ателието сме правили декора от едно старо кубче и офис-стол. После дойде моментът, в който трябва да се изрисува. Аз нямам пари, на кого да го поръчам? Обаждам се Васил Рокоманов да го питам би ли изрисувал моят декор без пари? Той се съгласи, изрисува куклите. Пашата замина за Щатите да прави курс и да поставя пиеса. Останах сама и всеки ден ходя чинно в 9 ч. да репетирам, гледам кубчето и петте кукли и към 18 ч. си тръгвам обратно и нищо! Нищо не се случва в главата ми, нямам идея какво да правя, как да бъде построена драматургията, камо ли да разработвам нещо. Помръдвам ги оттук-оттам, но нищо не става и така две седмици. И изведнъж се сетих за една песен, от един спектакъл на Петър Радевски и там нашият Пепи, като дете, записа една песен с един чист, лиричен глас. Обадих се на Васил Апостолов да го питам дали пазят този запис и може ли да ми го прати. В мига, в който го чух в театъра, всичко се нареди. Не знам как да го обясня, но то тръгна по вода. Моментално! Сцена след сцена и така стигнах до края. Изкарах премиерата. Пашата се върна седмица след нея и като го гледа, идва към мен и вика: „С тази пиеса ще се пенсионираш!“. (смеем се). Имаше известни забележки по отношение на текста, които отстранихме, включително спектакъла удължихме до 45 мин, (аз го бях докарала до 35 мин.) и накрая стана много по-добре след неговата намеса, но той беше такъв – много умен и талантлив човек.

Михаил Байков. И тръгнахте по света с този спектакъл, и го играхте къде ли не.

Жени Пашова. Да, както казваше моят малък син, като се стягах да отивам на работа, питаше: „Къде отиваш?“, имам представление – казвам аз. „Какво ще играеш?“ – Пепеляшка. „Стига с тази Пепеляшка! Всички деца по света я гледахааа!“. Беше му писнало от нея.

Михаил Байков.  А „Питър Пан“?

Жени Пашова. „Питър Пан“ не го играхме чак толкова много време. Там имахме някакви неудачи със сценографията. Направихме я от алуминиеви части, които се оказаха не съвсем подходящи. Беше по-сложно технически, докато „Пепеляшка“ можех и сама да си я водя. Мен ми е много на сърцето „Питър Пан“, защото самата драматургия така се получи, че много мои лични неща засегна. На финала, на смъртта на старата Уенди, толкова красиво я направихме, че когато дойде моят сетен час и хората дойдат да се сбогуват с мен, ето това да пуснете. То е един смях на старата Уенди и на Питър Пан. Аз ги озвучавам и двамата и ги записахме на фона на една прекрасна музика, която Петко Манчев написа. Това е чудесно сбогуване. Няма по-добро от това.

Михаил Байков. Да ви върна към момента, в който казахте, че сте поканена за асистент. Как минаха годините ви като педагог в НАТФИЗ? Как се разви преподавателската ви кариера и променяха ли се студентите през годините?

Жени Пашова. Започна в пълно неведение. Когато Бондо ми каза: „Твоите часове са във вторник и петък от толкова до толкова. Успех!“ и си тръгна, и мен сън не ме лови, защото не знам какво да ги правя всички тези деца. Тогава беше голям класа – към 35 човека. Казах си я си спомни какво правеше твоят професор и аз като него – абсолютна имитация. Почнах едно към едно – и като поведение, и като начин на работа, защото нямах свой авторитет. Коя бях аз? – една млада актриса, работила три години в театър. Студентите се променяха, и колкото повече стареех – толкова по-очевидни бяха промените. Всеки випуск беше различен.

Михаил Байков. Колко випуска имате зад гърба си?

Жени Пашова. Самостоятелни випуски – от 2000 година – шест. Дотогава бях асистент на Бондо, после на Дора Рускова, после Румен Рачев ме извика.

Михаил Байков. Повече ви даде или повече ви взе педагогическата работа?

Жени Пашова. Виж, имаше период, в който много активно работех в театъра и това ми взимаше от свободното време, а всяко свободно време аз бях при студентите. Сега, от днешна гледна точка, си давам сметка, че много ми даде. И то какво – аз бях длъжна да упражнявам своето въображение сред студентите. Слизането ми от сцената не беше болезнено, защото реализирах онова, което е най-важно за твореца и за актьора в частност – въображението. Без въображение нищо не става.

Михаил Байков. На вас дължим до голяма степен и промяната в учебните планове в Академията, с навлизането на темата за театъра на предмета. Усещахте ли тогава недоверие, скептицизъм към тези „отклонения“ от действащия канон в методиката на обучение в онзи момент?

Жени Пашова. Хубавото беше, че не ми обръщаха внимание в началото. Така имах възможност да пробвам и експериментирам със студентите и да направя още с първия си випуск представление, което ги респектира. Тогава си казаха – тука има нещо! После, със следващия випуск изкарах представление със сенки. Когато покажеш един категоричен резултат и те видят, че твоята методология наистина се увенчава с успех и има положителен ефект върху студента, и това обогатява неговия инструментариум и той може да се изразява с повече средства, тогава те приемат. Работех методично и неотстъпчиво. Не съм спирала да работя от първия миг в тази посока и да въвеждам ту едно, ту второ, ту трето. Беше им интересно на студентите и те видяха, че имат възможност да се изразяват по различен начин и това е всъщност богатството.

Михаил Байков. Чувствате ли се удовлетворена през студентите ви от това, което оставяте като наследство?

Жени Пашова. От някои съм много доволна (смее се). Не може всички да са еднакво добри, въпреки нашия стремеж и желание. Всичко си е струвало, макар да е имало ситуации, в които ми е идвало да хвърля всичко и да се прибера вкъщи. Струва си, защото ти променяш тези деца, но и те променят теб. Понякога те ограбва, но и много те обогатява. Ако сложим нещата на везните – не съжалявам. Имам усещането, че смислено съм изживяла живота си.