Вдъхновена от творческия устрем на Симона Нанова – създател на Театър „Ако“ заедно с Ирослав Петков, съучредител, ръководител и мениджър на фондация „Арте Вива“, споделям с вас разговора ни, който се случи в един прекрасен топъл ден на лято 2023 и който предразположи да се повикат ценни спомени от създаването на Театър „Ако“ преди цели 33 години и от основаването на Фондация „Арте Вива“ преди 30 години.

За идеите, предизвикателствата, възможностите, проектите и развитието на Фондация „Арте Вива“ черпим информация и споделяния от сърцевината – Симона Нанова.

Магдалена Ковачева. Симона, моля те представи ни Фондация „Арте Вива“ и Театър „Ако“? Как започна всичко? Какво стои в началото?

Симона Нанова. Началото беше поставено от Ирослав Петков и от мен – кукловоди, завършили през 1987 година в един прекрасен клас с художествен ръководител проф. Богдан Сърчаджиев, проф. Дора Рускова – тогава главен асистент, проф. Жени Пашова – тогава младши асистент, преподаватели по сценична реч проф. Емилия Ангелова и Иванка Бенчева (днес професор), и преподавател по пантомима – Александра Хонг, по-късно придобила и званието доцент. Жени и Саша тъкмо започваха своята преподавателска дейност и ние бяхме първите им студенти. Проф. Богдан Сърчаджиев, или Бондо, както всички му казваха, ни преподаваше актьорско майсторство за драматичен театър, а Дора Рускова и Жени Пашова – актьорско майсторство за куклен театър. Те двете бяха възпитанички на проф. Илков и работеха по неговата методология – бяха много взискателни, възпитаваха в нас не само актьора, но и личността, каляваха характерите ни. Новосформираният преподавателски екип имаше амбицията да се докаже, което беше шанс за нашия старт като студенти през 1983 г. и предопределяше силния ни стремеж към откривателство. Все търсехме нови, оригинални форми и изразни средства, които не бяха показвани от другите класове. За мен това беше изключително вдъхновяващо. Един от най-забележителните резултати беше дипломния ни спектакъл „Полет с ръкавица“, за който много се говореше. В него бяха включени всички сценични изкуства: опера, авангарден и традиционен спектакъл на „Отело“, кабаре, балет по „Лебедово езеро“, чернобяло нямо кино, българска естрада. Той беше всъщност един метафоричен полет в изкуството, в света на неговите грешки и претенции, представен с много хумор, пародийни елементи и неочаквани хрумки. Бяхме овладели до съвършенство пластиката на ръцете си, които бяха телата на героите. Облечени с дрехи, направени като ръкавица, тези десетсантиметрови куклени персонажи правеха стриптийз, играеха степ, караха кънки на лед, танцуваха балет, пееха арии. По-късно в НАТФИЗ на тези кукли всички започнаха да им казват „дорчета“. След края на нашето следване това представление обиколи цяла Западна Германия с огромен успех, а после бе заснето от БНТ.

Като повечето новоприети студенти, началото на следването ме стресна, имах чувството, че не ставам за куклен актьор. Но нещо подсъзнателно и силно ме привличаше към работата в този клас. Спомням си, че след като гледах двете великолепни представления на Петър Пашов в ДКТ Пловдив: „Светлосиният Петър“ и „Пук“ на Валери Петров, дълбоко и осмислено се влюбих в кукления театър. Изведнъж цялата ми представа за силата, безкрайните възможности  и мащаба на мисълта в това изкуство се промени. Бях омагьосана от невероятната актьорска игра и режисура. Така започна и моето творческо израстване. Безкрайно съм благодарна на всички мои преподаватели (изброени по-горе) за знанията, критериите и уменията, които възпитаха в мен.

В НАТФИЗ Ирослав и аз винаги сме били част от една творческа група, така че си знаехме „и кътните зъби“. Станахме гаджета, а по-късно и семейство. След края на следването, 1987 г., аз отидох по разпределение в ДКТ Враца, а Иро спечели конкурс в ЦКТ (днес Столичен куклен театър) и започна работа в София. Това беше за него страхотен шанс. Работеше с големи режисьори, като например с проф. Слави Маленов в спектакъла „Ламята от улица Войтешка“ по К.Чапек, което разгърна потенциала му на актьор. Във Враца аз пък имах щастието да общувам с проф. Николина Георгиева, която често гостуваше и наблюдаваше репетиционния процес. Съветите ѝ бяха безценни. Благодарение на нея осъществихме едномесечно турне в Япония с представлението „Кучето, което не можело да лае“.

През 90-та година напуснах държавната структура. Имах много нереализирани творчески идеи и енергия, които исках да насоча към създаването на театрални произведения така, както ги разбирах, според естетическите критерии, научени от моите преподаватели. С Томас Имов и Иван Райков създадохме театър Аут и представлението „Приказки за теб“ с реж. Росица Миновска, сценограф Свила Величкова. Копродуцент беше НДК.  Спектакълът бе селектиран и поканен на фестивала „Златният делфин“, където взе награда за цялостен спектакъл и за сценография.

Същата есен обаче Иро получи покана за работа в Германия и заминахме. Това се оказа невероятен стимул да създадем свое творческо лице там, където никой не ни познава. Решихме да създадем своя частна театрална трупа. Търсейки име, се спряхме на магическото „ако“ на Станиславски, което е отключващ фактор и дава началото на всяка театрална игра. „Ако аз съм принцеса, а ти – змей…“ – ето едни предварителни обстоятелства, които дават възможност да се зароди конфликт. Без това „ако“ няма как да започне всяка измислена история, а и която и да е житейска история всъщност. Ето така се появи театър „Ако“ и започна нашата дейност. Първият спектакъл беше „Полицаят Артър и неговият кон Хари“ – драматизация на Ирослав Петков по приказки на Доналд Бисет с много интересен авторски ход и сценограф – Майя Петрова. Идеята за спектакъла се беше родила много по-рано. По една програма за млади творци в ЦКТ Ирослав беше получил възможност да претвори написаната от него драматизация и да работи с проф. Майя Петрова като сценограф. Затова, когато през 1990 г. заминахме за Германия, проектите за сценография, драматизацията и някои кукли вече бяха готови. Бавария ни посрещна с огромни хоби и строителни магазини с безброй материали, невероятни бои и платове. Такива магазини сега у нас има много, но в началото на 90-те не беше така. В театъра в Кауфбойрен, в който Иро работеше, имаше прекрасно ателие, снабдено с машини и всякакви вълшебни неща – всичко нужно, за да бъде завършен проектът на сценограф като Майя Петрова по най-добрия начин. Онова, което ни обединява с Иро са естетическите критерии и уважението към тези, с които работиш. Не може да се правят кукли и декор набързо… без да обмислиш всеки детайл, да откриеш как да материализираш идеите на сценографа. Създаването на самия декор, всъщност, беше постигнато, благодарение на тази материална възможност, която Германия ни предложи. Последваха репетиции (вкъщи!), после се случиха първите представления. Последва и вторият ни проект – „Куфарът или това е мое“. А през 1992 г. имахме изключителната чест премиерата на спектакъла ни за възрастни „Вероятни илюзии“ да бъде на сцената на театъра в Баден Баден, една изключително красива сграда – паметник на културата. Беше вдъхновяващо!

Оттогава минаха 33 години.

Магдалена Ковачева. Това е историята покрай създаването на Театър „Ако“, но днес вие сте познати повече като Фондация „Арте Вива“. Как се случи тази промяна?

Симона Нанова. При прибирането в България се оказа, че за да можем да кандидатстваме по проекти и да получаваме финансиране беше нужно да имаме юридическо лице. Учредихме фондация, по препоръка на адвокат, с много по-широк обхват от дейности. Затова и името, на което се спряхме беше „Децата заедно“. Целта ни беше да се включат проекти със социална насоченост и дейности с по-голям мащаб. Няколко години по-късно, чисто административно, се наложи всички неправителствени организации да се пререгистрират. Към този момент вече бяхме установили, че името на фондацията не е подходящо в международен план, тъй като звучи по един начин на български, по друг –  на немски, по трети на френски, по съвсем различен начин – на английски. Затова я преименувахме на „Арте Вива“ – за да звучи еднакво на всички езици и в същото време – да отразява нашето верую. Същественото е, че творческото ни кредо, идеите и художествените критерии за създаване на театър си останаха непроменени.

Магдалена Ковачева. 33 години за Театър „Ако“ и 30 години за Фондация „Арте Вива“ са солиден творчески опит. Кое поддържа пламъка на вдъхновението през цялото време?

Симона Нанова. Винаги приемам театралното създаване като една огромна и непозната вода, в която сега ще се гмурна. Анатолий Ефрос е написал цяла книга за това гмурване – „Репетицията – моя любов“. С натрупването на опит често започваме да се отнасяме към творческия процес като към нещо, което познаваме, нещо, което сме овладели, обяздили сме го. Един вид, знаем как стоят нещата в театъра, остава само да ги използваме. Но с познати схеми, вълнуващи спектакли не се раждат. Театърът е игра, въображение и откриване на неоткритата истина. Затова е репетицията. Благодарна съм на нашите преподаватели, че успяха да поставят здрави основи в професионалния ни морал. Постоянно ни повтаряха – не се удовлетворявайте с познатото, търсете… „Обичайте театъра  в себе си, не себе си в театъра“ е казал гениалният К.С. Станиславски. Изкуството е по-голямо от твореца! Затова в творческата работа винаги ни е провокирало любопитството и любовта към измислянето и откриването. Най-важно е да си открил идея, която искрено те вълнува. А след това да имаш нагласата да бягаш от готовите решения и рутината, да търсиш онова, което не знаеш. Да си театрален търсач, казано с намигване.

Магдалена Ковачева. В България имате солидна творческа дейност, но и извън границите на България тя е с не по-малък мащаб. Разкажи ни малко повече за дейността ви в международен план.

Симона Нанова. Всеки който иска, би могъл да прочете историята на нашата фондация в интернет. Но аз ще споделя по-личната страна. Животът в Германия ни научи на много неща, за което сме изключително благодарни. Там започнахме да градим себе си като личности, станахме по-смели в творческо отношение, развихме се като мениджъри на частен театър. Запознахме сме с интересни хора, създадохме полезни контакти, изградихме си име, гостувахме на фестивали в Хамбург, Брауншвайг, Пфорцхайм, Франкфурт и др. Голям късмет беше, че докато живеехме в Баден Баден, помагахме на специалист логопед да използва кукло-терапията в нейната работа с деца. В знак на благодарност тя ни помогна да усъвършенстваме немския си език на сцена и да говорим без акцент. Дължим много и на нашия приятел Карл-Хайнрих Лаудаж. Владеенето на езика е голямо богатство. То ни позволи в Германия да комуникираме свободно и в живота, и в работата, и на сцената. Аз пък от 5-годишна учех френски (цели 10 години), а колкото по-рано едно дете започне да учи чужд език, толкова по-добре усвоява мелодиката и звученето му, и акцентът почти изчезва. Така че за нас нямаше вече езикова бариера. Иро осъществи, например, няколко уъркшопа на немски без всякакъв проблем. Когато се върнахме в България, започнахме да работим с културния отдел на посолството на Германия по различни проекти и изградихме дълготрайно сътрудничество. С тяхна подкрепа през 1999 г. и 2000 г. осъществихме двудневен фестивал „Спектакли на немски език“, който се проведе на сцената на театър 199. В програмата включихме колегите от другите частни куклени театри, които играха на немски език. По това време всички се стараехме да пътуваме и знаехме спектаклите си на няколко езика.

Нашите спектакли и днес се играят на френски и немски на ниво, което силно впечатлява публиката в чужбина. Разбира се, говорим за представленията, които са насочени главно към детската публика. Когато претворяваш един театрален спектакъл на родния език на детето, общуването с него е пълноценно, то съпреживява историята, тя достига до сърцето и ума му, и малкият зрител неусетно вниква в посланието.  По принцип всички кукленици винаги са учели текстовете си на съответния език на държавата, в която гостуват. Целият този труд има един смисъл – максимално да провокираш онова задължително за зрителя съпреживяване, без което не може да съществува театъра.

Магдалена Ковачева. Наскоро имах възможността да изгледам спектаклите, които играете в момента и които са много различни един от друг. По какви критерии избирате произведенията, които превръщате в театрални спектакли?

Симона Нанова. Различни са, защото идеите са различни и изискват различни естетически решения. Няма рецепти как става вдъхновението. То се поражда като чувство, копнеж, вълнение. Имало е случаи, в които се влюбвам в една приказка, в нейния свят и идеен заряд (пример за това е „Неродена мома“). Или пък определен герой, превърнал се в метафора, ме провокира да изградя драматургия – както беше с „Хитранка Лисанка“. Има и други примери – тръгваме да работим върху един материал и поради трудна организация на репетиционния график, единият актьор отказва да участва в проекта. Това е много неприятно. Обожавам да имам партньор на сцената, но не знам защо все така се случва, че накрая създавам пореден моноспектакъл. Знаеш ли как се роди спектакълът „Моят свят“? Имахме финансиране за ново представление, изградено върху историята на Пиеро и Коломбина, но в проекта останах само аз като актьор. Бяхме длъжни да създадем театрално представление и се наложи да импровизираме. Фондацията разполагаше с две циркови марионетки, правени от Ирослав. В този момент Петър Пашов – Пашата, ни протегна ръка и ни даде да ползваме три стари марионетки от спектакъла „Кой дърпа конците“ на театър „Ателие 313“, които възстановихме. Започнахме да градим нова драматургия, която се раждаше в процеса на импровизация. Христина Арсенова, режисьор, обедини и осмисли всичко по един прекрасен и вдъхновяващ начин. В случая с „Моят свят“ организационният дефект доведе до театрален ефект. Тази история е пример как не трябва да се отказваме, а смело да погледнем зад ъгъла какво ни е приготвила съдбата.

Онова, което отличава мен и хората, с които работя в момента – Ваня Иванова, Христина Арсенова, Емелияна Тотева-Андонова, Елена Грозданова, Емил Пеняшки, както и Ирослав в началото – е, че ние не се отказваме. Вярваме в максимата: „Не може да не може!“ Творецът е способен да превърне на сцената дефекта в ефект. По същия начин, ако в живота ти се случват някакви предизвикателства, понякога те са за добро. Вместо да се измъчваш защо се случва, си задай въпроса „може ли от този проблем да излезе нещо градивно?“, кажи си: „Сигурно има някакъв смисъл“. Ако си търсеща личност, всеки проблем е предпоставка да се роди нещо ново и интересно. Много е важно човек да подхожда като дете към всички предизвикателства в творчеството си, а защо не и в живота?! Важно е да не изпусне момента на тази детска спонтанност и вяра, че има решение.

Магдалена Ковачева. Имате ли спектакъл, който е подготвен на няколко езика – български, немски, френски – и как възприема различната публика този спектакъл?

Симона Нанова. Да, това бяха „Красавицата и Звяра“ (сега част от репертоара на ДКТ Стара Загора), „Полицаят Артър и неговият кон Хари“ (сега част от репертоара на ДКТ Бургас), както и спектакълът „Хензел и Гретел“, който и в момента играем на сцената на театър 199. Хората са много толерантни и изключително впечатлени, когато говориш на техния собствен език. Обикновено децата не идват сами – те идват с родители, с учители. „Хензел и Гретел“ е част от нематериалното богатство на Германия и немците много обичат приказките на братя Грим. Затова имахме притеснения как ще се възприеме нашият драматургичен обрат, който решихме да използваме, за да намерим причината, поради която майката изоставя децата в гората. Той беше доста смел за хората, които биха погледнали консервативно на нашите идеи. Но за мое щастие спектакълът беше и все още е много харесван. За това, разбира се, голям принос има вълшебната сценография на Силва Бъчварова, както и прекрасните марионетки, които Ани Пулиева и Стефка Кювлиева изработиха по проектите.

След голямото турне в района на Карлсруе и Франкфурт, спектакълът се игра на няколко места във Франция на френски език. Много впечатляващо беше гостуването ни в Монпелие, където имахме представления и за деца с физически и ментални увреждания. Те бяха като омагьосани от марионетките, идентифицираха се с тях. За тези 33 години разбрах, че децата в цял свят си приличат. Когато си честен с тях, когато вярваш в историята, която разказваш и ги гледаш в очите, те ти дават цялото си доверие. А когато ги омаловажаваш и се опитваш евтинко да ги излъжеш, престават да те слушат. Дори да говориш на техния роден език, каква полза от това, ако нямаш какво да им кажеш? Говоря четири езика, пътувала съм много и знам, че той отваря много врати. Но все пак е само средство, основната цел са общуването и мисълта. Колко важно е пълноценното общуване и преживяване, живият контакт, които можем да си позволим в един театрален миг, в който публика и зрител се срещат! Именно духовното е онова, което обединява всички хора.

Магдалена Ковачева. Представете ни проекта „Спектакли за всяко българско дете“?

Симона Нанова. В живота понякога се появява изневиделица камъче, което обръща каруцата. Камъчето, в случая, беше пандемията – 13 март 2020 година, когато животът спря. Провалиха се две наши турнета, планирани за Франция и Белгия, паднаха много представления. Сякаш замръзнахме. Всички ние в независимия сектор бяхме буквално без прехрана, нямахме гарантирани заплати, както в държавните и общински театри. Добре, че тогава бе взето решение на национално ниво за подпомагане на артистите по време на пандемията, особено в сферата на сценичните изкуства. Увеличиха се бюджета и броя на програмите на НФК, както и тези на програма „Култура“ на Столична община. След първите три месеца на страх и тотална изолация, светът започна лека полека да се съвзема. През лятото на 2020 г., ако си спомняш, всички фестивали станаха open air фестивали заради ограниченията. При тези участия усетихме колко жадни са децата за театър. Тогава се замислих – а тези дечица, които не са в големите градове, как ли се чувстват? Това ме провокира да създадем проект за разпространение на представления за децата от малки населени места, които са лишени от срещи с театралното изкуство и така се роди „Спектакли за всяко българско дете“.  За щастие получихме финансова подкрепа от Министерството на културата и през есента реализирахме първото издание. За първи път в живота си отидох в община Полски Тръмбеш, в селата Каравелово и Раданово… села, които не знаех, че съществуват. Бях изключително впечатлена какви всеотдайни учители срещнахме там! В Каравелово има едно училище, което разполага със собствена театрална зала. Директорът е толкова деен човек и убеден в смисъла на това, което прави, че ми подейства изключително респектиращо и вдъхновяващо. Залата беше чиста, ремонтирана с малко средства, но с най-подходящите, за да се получи невероятна акустика. Там дойдоха деца, които не знаят не само какво е театър, а не знаят половината български думи, тъй като в селото живеят хора, които са предимно от ромски произход. Някои роми дори са против да карат децата им да говорят на български. Когато отидохме с „Хензел и Гретел“, ние направихме и уъркшоп. Заедно с моя колега, Емил Пеняшки, разказвахме на малки и големи деца какво е театърът, какви са ролите на сценографа, режисьора, драматурга, актьора, показвахме им тайните на марионетката и как оживява в ръцете ни. Те ни слушаха, участваха и се радваха. А учителите казаха накрая „не сме ги виждали никога така да слушат… с интерес!“.

В град Роман ни гледаха децата от Комплекса за социални услуги за деца с увреждания /КСУДУ/. Накрая дойдоха на сцената и започнаха да ни прегръщат. Бяха толкова искрени и неволно ми напомниха за прегръдките, които получихме от малките зрители при нашите гостувания на българските диаспори в Брюксел, Люксембург, Прага, Берн. Няма да забравя как в училището в Прага след „Неродена мома“  на сцената се втурна едно ромче с думите „нали няма да си ходиш?“ и ме прегърна. Децата бяха толкова развълнувани, че учителките не можеха да ги накарат да си тръгнат. За всички тях срещата с кукления театър беше истински празник. Може би защото им се случва много рядко. Когато играем за българите в чужбина или за деца от много малки селища в България, винаги се усеща едно приповдигнато настроение, едно вдъхновение у всички. Навсякъде зрителите си приличат. Театърът ги откъсва от ежедневното, прозаичното, и ги кара да полетят. Това е такова удовлетворение! Какво повече може да поиска един творец?

Позволи ми да споделя нещо важно за мен. Много обичам децата и смятам, че са най-чистото и съвършено нещо в живота. Даже имам една своя теория: едно дете може изглежда мъничко на височина, но знаем ли колко е висока душата му?! Нищо чудно тя да е по-голяма от моята, твоята и т.н. Така че нека да се отнасяме към децата с уважение. Това уважение, което аз имам към тях, се надявам да се усеща в спектаклите ни. Не понасям инфантилното отношение към тях, то ги унижава, мачка достойнството им и ги подценява. Тези мои убеждения с годините ми носят само радост и успех.

Между другото през 2010 завърших „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ и докато учех и пишех магистърската си теза, се наложи да прочета много закони. Та – извинявам се, ако прозвучи малко помпозно, но в нашата конституция е казано ясно, че всеки гражданин на Република България има право на достъп до култура и ние трябва да го осигурим. Именно това гражданско право е същността на проекта „Спектакли за всяко българско дете“. Дали ще играем на децата в Каравелово, Раданово, или в Прага, Гент, Берн или Брюксел – няма значение. Важно е те да преживеят срещата с театъра. Благодарение на финансовата помощ на Министерство на културата до днес вече имаме реализирани три издания на проекта, все в Северна България. И десетки благодарствени писма и детски прегръдки. Онова, което получаваш, когато отидеш при тези деца, които не са имали много възможности за достъп до култура, е изключителното уважение, което имат към това, което правиш. За тях преживяването е нещо специално, неочаквано. Докато децата от големите градове са презадоволени със забавления и отношението им към театъра е като към нещо, което е лесно достъпно, на една ръка разстояние.

Магдалена Ковачева. Бих определила вашите проекти, като „неповторими“. В този контекст ви моля да ни разкажете повече за проекта „Приказки от старото дърво“.

Симона Нанова. „Приказки от старото дърво“ е театрален проект, който се роди също в трудната пандемична 2020 г. Ето как започна всичко – в моноспектакъла „Неродена мома“ аз играя разказвачът, водещ действието, създавам и променям постоянно сценичните пространства, претворявам различни герои и характери. Веднъж след представление един зрител каза: „Колко ли още истории се крият в това чудно дърво?“ Това се запечата в главата ми. Винаги много съм харесвала сценографията на „Неродена мома“ – това красиво и тайнствено дърво, в чиито корени сякаш се крие живата вода и тайната на живота. В него са заложени много места на действие и неочаквани за публиката изненади, което е много въздействащо. Има хралупа, дълги клони и много корени, които сякаш пазят дълбоко в себе си чудни легенди. Именно тази метафора възбуди въображението ми, че там някъде се крият още много неразказани истории. Тогава се роди творческата концепция – да използваме дървото като извор на духовно знание и да превърнем куклите от „Неродена мома“ в персонажи от други приказки чрез нови дрехи и реквизити. Кандидатствахме с оператора Мирослав Гайдошик в програма „Творчески инициативи“ 2020 и за щастие, проектът беше одобрен. Ето пример как сценографията на един спектакъл даде името на проекта „Приказки от старото дърво“. Какво представлява той? Аз трябваше да играя, а оператора Мирослав Гайдошик да заснеме сценичния разказ на две чудни български народни приказки – Приказка за солта и Дъщерята на овчаря. Решихме да го направим, защото децата днес четат по-малко, малко на брой са и бабите вкъщи, които разказват народни приказки. Малките са пренаситени от телевизионни филмчета и интерпретирани класически сюжети – дори с приказките на Шарл Перо и братя Грим се запознават чрез анимационните филми, които често са осъвременени. И, за съжаление, по-малко познават българското народно творчество и мъдростта, която то носи. Но театърът е живот, дава възможност родните приказки да заживеят на сцената и чрез него децата да ги заобичат и запомнят. В реализацията се включи абсолютно доброволно целия екип от „Неродена мома“ – Христина Арсенова, сценографът Десислава Петкова, авторът на куклите – Еми Ковачева. А режисьор на филмите е Ваня Иванова. Най-хубавото беше, че година след появата на 20-минутните куклени филмчета, БНТ прояви интерес към тях и две години те се радваха на ефирно присъствие. В момента „Приказки от старото дърво“ са достъпни напълно свободно в youtube и могат да се гледат по всяко време. Проектът се оказа полезен при обучението по български език и литература, по-конкретно в изучаването на раздела „Вълшебни приказки“. Към момента тези две филмирани приказки са гледани от повече от хиляда ученици в различни училища, което е невероятна подкрепа в посока на иновативното образование. Този проект даде възможност чрез театралната игра, по един забавен и естествен начин, децата да се потопят в образността и символиката на българската народна приказка и тя да има стане близка.

Магдалена Ковачева. На кого бихте искали да благодарите?

Симона Нанова. Благодаря на Бог за всичко, с което ме е благословил – за невероятните ми родители, обградили ме с любов и безрезервна подкрепа; за таланта и силата на духа, с които ме е дарил и които са така нужни в театралната професия; за шанса да попадна при моите учители Богдан Сърчаджиев, Дора Рускова, Жени Пашова, Александра Хонг, Емилия Ангелова и др., които повярваха в мен и ме поведоха по криволичещите пътечки на професионалното израстване. Благодаря на Ирослав, с когото тръгнахме заедно по трудния път сами да създаваме театър и да отстояваме творческата си свобода чрез фондация „Арте Вива“. Благодаря на Слави Маленов и Петър Пашов (за нас си бяха Слави и Пашата), че ни поканиха да работим заедно в Театър „Ателие 313“ след като се върнахме от Германия. Това на вид скромно място беше истински инкубатор на идеи, творческа работилница, перманентен мастърклас, извор на театрални открития. Тогава бяха създадени уникални спектакли, които за мен бяха училище, шанс за професионално израстване. Това бяха „Майсторът и Маргарита“ с режисьор Слави Маленов и „Кентървилският призрак“ с реж. Петър Пашов. За участието си във втория получих награда „Куклар“ за женска роля. Жалко, че наградите „Куклар“ вече ги няма, а бяха много ценни, защото се излъчваха от самите актьори на Столичен куклен театър. Горепосочените представления бяха невероятна възможност за потъване в огромния, безграничен театрален свят на Пашата и на Слави. За мен това беше много голямо стъпало. Благодаря на всички мои колеги, с които съм работила и са ми подавали ръка. Театърът е колективно изкуство – в него няма „аз“, има „ние“. Творческите успехи се дължат на творческото единомислие и доверие с моите колеги и приятели – Христина Арсенова, Ваня Иванова, Томас Имов, Емил Пеняшки, Десислава Петкова, Емелияна Тотева-Андонова и… Сигурно пропускам някого, но моля за извинение. Благодарна съм на Театър 199 и Анна Монова за дългогодишното градивно партньорство, и най-вече на Валентин Стойчев (Бог да прости този невероятен човек!), който създаде детската програма на театъра и ни покани да станем част от нея. Началото ѝ бе поставено с „Пепеляшка“, моноспектакъл на Жени Пашова, на 24 ноември 1996 г. Три месеца по-късно вече играехме на тази сцена „Хензел и Гретел“. Няколко години по-късно на същата сцена оживя и прекрасния моноспектакъл „Красавицата и Звяра“ с невероятната сценография на Васил Рокоманов и брилянтната игра на Ирослав Петков. Представлението също бе удостоено с награда „Куклар“. През 2014 г. с финансовата помощ на МК, ПИБ и ДКТ Стара Загора се роди спектакълът „Неродена мома“. Без тях това нямаше да се случи. От сърце благодаря отново на Ана Монова, че 5 години той се игра на сцената на театър 199. А към днешна дата се радвам на още едно прекрасно партньорство, родило се през 2019 г., с ръководството на City Mark Art Center – едно частно културно пространство, което рядко получава финансиране и подпомагане от държавата, но успява със собствени сили да предлага високостойностна продукция. С тях разработихме детска програма и благодарение на това фондация „Арте Вива“ има възможност да представя цялата си продукция.

Магдалена Ковачева. Изхождайки от заглавието на един ваш спектакъл „Моят свят“ ви моля да ни споделите „Какъв е вашият свят, Симона?“

Симона Нанова. Старая се моя свят в моя свят да има любов, светлина, вяра и надежда. Малко е наивен, но аз си го харесвам такъв. Не е лесно да го опазя, животът е изпълнен с препятствия. Но в мен има някакъв инат, за добро или за лошо. Още от малка казвах „Аз си знам!“. Обикновено или го казвах гласно, или негласно. Мисля, че моят свят е изграден с помощта на моите родители. Те бяха весели, усмихнати, благородни хора, които никога не са се опитвали да ме моделират – напротив, учеха ме да бъда независима, смела, но и да уважавам другите, да бъда честна и коректна с тях. Учеха ме не с думи, а с пример. Обичаха хората, винаги бяха готови да помогнат и аз виждах това. Дребнодушието им беше чуждо. Майка ми беше изключително фин, интелигентен, честен и остроумен човек, възхищавах ѝ се каква ведра атмосфера създаваше у дома. Може би затова обичам да се смея и някой да ме разсмива! Това правеше често моят брат, който беше много смешно и артистично дете. Така че светът ми е светъл, заради хората в моето семейство. Моята майка ме научи да уважавам всеки човек, независимо от социалното му положение. Виждах как умееше да говори искрено „и с царя, и с пъдаря“ – и с циганката, която продава цветя в подлеза, и с шефа си в работата. Този морален компас е част от моя свят. В него все още се разхожда детето Мони, което обича хората и търси да открие добрите им страни. Не искам да помня лошото. Понякога ми е трудно, но се старая да прощавам. Без прошката човек е за никъде. Как няма да простиш, след като на теб ти се прощава?! Няма безгрешни хора. Като се смириш и покаеш, все едно си изкъпал душата си. Това усещане е толкова хубаво – усещането, че можеш да започнеш отначало. Това е моят свят.

Магдалена Ковачева. Много прекрасен свят. Симона, фондация „Арте Вива“ се характеризират със силна социална политика. Разкажете ни повече за това. Представете ни проекта „До теб – от другата страна“.

Симона Нанова. С този проект фондацията за първи път кандидатства по програма „Социално ангажирани изкуства“ на Национален фонд „Култура“. И спечели финансиране. Годината беше 2020-та – година на пандемия и ограничения, които пък доведоха до отваряне на нашите сетива. Автор на идеята е младият визуален артист Десислава Петкова, а фондация „Арте Вива“ е юридическото лице, което го реализира. Десислава е човекът, който написа концепцията, структурата на проекта, който намери партньори и привлече млад творчески екип.  Проектът се фокусира върху две социални групи – млади, прохождащи творци и възрастни представители на изкуството. В случая това бяха резидентите на Дома на ветераните на културата и изкуствата в София, в квартал „Захарна Фабрика“. Неговата идеална цел бе да видим невидимите творци близо до нас, до теб, но от другата страна на годините, от другата страна на опита, от другата страна на огледалото. Тези преди нас, без които нашият живот и творчество са невъзможни. Не знам дали, когато замисляхме проекта, сме осъзнавали колко важен е той. Да, вярвахме, че е важен, но онова, което той финално ни даде, е изумително. Фактът, че две години след края му хората продължават да влизат на страницата „До теб – от другата страна“ във фейсбук, за да гледат заснетите видеа с възрастните хора от Дома на ветераните на културата и изкуствата в София, доказва, че е имало смисъл. Този проект е пример за нашето верую: „Не може да не може!“. Първоначалният план включваше уъркшопи на живо, в които възрастни и млади творци творят заедно. Но пандемията и неколкократните ограничения попречиха да се състоят. Благодарение на активното съдействие на директора на дома, г-жа Алтимирска, имаше достъп до тези възрастни хора, но разбира се, при спазване на всички задължителни предпазни мерки. Младите творци се запознаха с тях, проведоха разговори, интервюта, снимаха се кратки видеа, които запечатаха мисли, спомени, пикантни истории и факти от професионалния живот на възрастните творци. Тези хора живеят в ДВКИ по стечение на различни житейски обстоятелства, но се оказа, че са активни в своята дейност, не спират да създават и творят. За съжаление COVID пандемията ни раздели без време с двама от тях, което прави нашите видеа още по-ценни. Това са кинорежисьорът проф. Иван Терзиев и музикалният редактор от БНТ, завършила оперно пеене в Музикалната академия, Снежана Гавазова. Партньор ни беше Нов български университет.

Това беше един проект, който осъществихме въпреки ограниченията, въпреки всичко! Както ти споделих в началото, не може да не може. Признавам, че имахме момент, в който искахме да върнем парите на НФК. Но нима е добре?! Казахме си: „Ние спечелихме доверието на толкова хора и сега да им кажем, че се отказваме?!“. Тогава измислихме как да променим проекта в онлайн формат. Включихме нова група млади хора, които се запознаха индиректно с резидентите и интерпретираха своите впечатления от видеоматериалите чрез средствата на своето изкуство. Родиха се невероятно вълнуващи творби, роди се и едночасов филм, обобщаващ етапите от проекта. Най-вдъхновяващото бе премиерата му в кинозалата на НБУ, където дни преди Коледа всички участници се събрахме. Организирахме превоз за възрастните творци и те бяха невероятно щастливи да се срещнат на живо с младите си колеги, които се интересуват от тях. Разговаряхме, смяхме се заедно. Беше прекрасно и много ценно за всички. Ще завърша с един цитат. Едно от момичетата споделя във филма: „За мен е важно, когато участвам в нещо, то да има сърце, а този проект е сърцат.“

Магдалена Ковачева. В годините вие сте организирали много уъркшопи, срещи и курсове. Разкажете ни за тази паралелна на актьорската работа дейност?

Симона Нанова. Тази работа винаги е съпътствала основната, т.е. театралните представления. Напоследък често даваме възможност на зрителите да се срещнат с екипа след спектакъла. И знаеш ли защо? По време на представление публиката съпреживява случващото се на сцената, започва да се влюбва в героите и след края не ѝ се иска всичко просто да свърши. Зрителят иска да знае повече за „кухнята“, как точно става всичко на сцената, как се случват нещата. Аз следвам принципа, че подобно споделяне прави публиката твой приятел. Зрителите започват да се чувстват съпричастни, поласкани, получават едно по-специално отношение. Този тип работилници, разкриването на тайните на спектакъла, на кукления театър, са част от спектакъла. Тези работилници винаги са се провеждали след спектакъла като своеобразно продължение. Разбира се, в момента това е много модно, но до преди няколко години това не беше така. Така публиката е съпричастен и активен участник. В далечната 1993/4 година обаче имахме възможността да разберем каква е социалната сила на изкуството. Тогава Ирослав изигра спектакъла „Полицаят Артър “ в детска педиатрия в София пред публика от около десет деца. Едно от децата, което е на 3 години, е на болнично легло и не показва чрез израз на лицето си, че разбира, че има някаква реакция към случващото се около него по принцип, че има някакво емоционално преживяване. Но в края на спектакъла детето грее в усмивка, лекарката се доближава до Иро му казва почти разплакана „вие, господине, направихте това, което от една година не можем да направим“.

Магдалена Ковачева. В този контекст можем ли да кажем, че театърът „говори“ свой универсален език, който е отвъд социалните норми, отвъд езиковите бариери, отвъд границите?

Симона Нанова. Определено! Винаги съм казвала, че едно нещо трябва да се помни, когато говорим за театър… не случайно в психологията присъства психодрамата. Един психотерапевт, за да има право да упражнява професията си, преди това минава през много тежък процес на психодрама, като в случая той е пациентът и всички останали поемат ролите на субектите в неговия живот.

Неслучайно театърът има голяма лечебна сила. Интересно ще бъде да споделя, че когато трябваше да представя проекта си „Неродена мома“ пред Първа инвестиционна банка, бях поканена за разговор и разбрах, че като социално отговорна компания, ПИБ всяка година прави търг с наддаване и средствата се предоставят за различни видове лечение. Тогава моята теза беше следната… „когато става дума за психика, колко от вас могат да кажат, че децата, които изглеждат добре са здрави психически? Не е ли време да бъде се ангажираме социално с тази тема и да подпомогнем терапевтично тези, които изглеждат здрави, но може би не са?“ Тогава представителите на ПИБ се съгласиха с мен и обявиха търг в подкрепа на създаването на „Неродена мома“.

Магдалена Ковачева. Какви са вашите бъдещи проекти?

Симона Нанова. Идеите винаги са много. Но нали знаеш: едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. Превръщането на една театрална идея в представление, раждането на спектакъл съдържа много етапи. От една страна е привличането на екип, който да се вдъхнови от идеята, от друга – изграждането на концепция, започват търсения, проби, от трета е продуцентската работа: осигуряването на средства, сцена и т.н., от четвърта – същинската работа, репетициите, достигането до премиера. За частния театър това е голямо предизвикателство. Започнахме работа по „Палечка“ на Х.К.Андерсен – една приказка за това как едно малко нежно същество, въпреки своята крехкост, успява да намери своето място в света. Като материал много бих искала да работим с хартия. Затова се надявам сценограф да е Десислава Петкова, която има опит в това. Тя създаде спектакъла „Приказка за цар Салтан“ на Пушкин в ДКТ Пловдив с различни техники на нагъване, дори главите на героите са скулптирани по този начин.

Освен това съм в разговори с друг мой колега във връзка с идеята за детски мюзикъл „Дървоядът в операта“ – идея, която от доста време забавлява ума ми. Става дума за малък дървояд, чиито родители са големи почитатели на класическата музика, а той самият на рап-а – тези два свята се сблъскват, а дали и как ще се помирят, и аз още търся отговор.

В момента съм докторант в УНСС в катедра „Медии и комуникации“ по програма „Организация и управление в нематериалното производство“ с научен ръководител  доц. Биляна Томова, която написа ценната книга „Икономика на културата“ и създаде незаменим учебник в областта на мениджмънта на сценичните изкуства в България. Темата, която избрахме с нея, е „Стриймингът като модел на разпространение в сценичните изкуства“. Актуална тема, неизследвана в България. Всички вярваме в огромната сила на живото изкуство, в невъзможността да бъде заменено от видеопреживяване. В същото време много хора по цял свят, както и в България, с възхищение гледат заснетите спектакли на Метрополитан опера и Лондонския театър. Платформи за стрийминг имат и редица европейски театри и опери. Явно процесът не може да бъде спрян, технологиите завземат живота. Затова са нужни научни изследвания – доколко и кога това е полезно в сферата на сценичните изкуства, подпомага ли развиването на нови аудитории, как трябва да се прави, кои организации могат да си позволят качествени видеопродукти, кои – не, има ли опасност некачественото заснемане на театрални спектакли да отблъсне хората от театъра, и т.н. Всичко трябва да се прави с повишено внимание и познания. Има и друга гледна точка – новите технологии позволяват качественото архивиране на спектакли, които хората може да гледат след 30 години. Това е памет.

Магдалена Ковачева. След 33 години… какво е „Арте Вива“ за вас?

Симона Нанова. Арте Вива – да живее изкуството! Да живее онова, творческо огънче, което Твореца е вградил във всеки човек! Само чрез него човек може да съхрани детето в себе си, да гледа с любопитство на света и да има свобода на ума. Когато започвам нещо ново винаги се уповавам на най-простото – какво се случва? Защо се случва? Как се случва? Какво е казал автора, защо го е казал и как го е казал. Колкото по-просто тръгваме към нещата, толкова по-големи светове ни се откриват. Какво е кукленият театър –  куклата е обобщение, метафора. Тя е с ограничени възможности, но в същото време мисълта на спектакъла може да направи възможностите ѝ неограничени. Ние като хора също сме ограничени, нали?! Но колко много са примерите на герои, надхвърлили обичайното, преодолели ограниченията. Когато поставиш куклата в ситуация, в която да пожелае да преодолее тези ограничения, да излезе извън тях… това дава такъв мащаб на мисълта! Това е кукленият театър – мащаб на мисълта, която няма граници.

Магдалена Ковачева. Нека завършим разговора си с вашето послание към читателите на „КуклАрт“?

Симона Нанова. Скъпи приятели, театърът не е съревнование кой е „по по най“, а сътрудничество, колектив от хора, които тръгват заедно след една идея. Нека помним, че изкуството е по-голямо от нас. Колкото по-малко е егото ни и колкото повече работим със сърце и с уважение към театъра, толкова по-точно ще намираме решенията и творческия изказ. Уникалността на един творческа личност често върви ръка за ръка с голямото ѝ его, но трябва да умеем и да се отказваме от него. Тази тънка граница на лавиране ни прави професионалисти.

Пожелавам на всички да са здрави духом и телом. Бъдете театрални откриватели, независимо от годините опит. И още нещо. Внимавайте – с натрупването на професионално самочувствие все по-голяма е опасността един творец да се самопризнае, да се смята за напълно завършен творец, да престане да се интересува от мнението на другите, да не вижда и признава своите грешки и неуспехи. В САЩ казват: „Ти си този творец, който си в момента.“ Трудно е, когато зад себе си имаш куп творчески успехи, да имаш обективна и трезва преценка за себе си. Затова и след 30 години в професията се оглеждайте в мнението на колеги и зрители, търсете искрената критика, само това има значение. Другото е суета.