Фотограф Мартин Атанасов

Радичковото БОМБЕ

Михаил Тазев

Постановъчен екип

Постановка Катя Петрова

Сценография Рин Ямамура

Музика Христо Йоцов

Хореография Анна Пампулова

Ас. Хореограф Мария Димитрова

Звуков дизайн Светлозар Георгиев

Анимация Сотир Гелев

Участват: Балена Ланджева, Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Димитър Николов – Шаблата, Елин Стоянова, Ивелин Николов, Мария Павлова / Антония Кундакова, Наталия Василева, Стайко Стайков.

(днес безброй бомбета се разхождат по улиците и наблюдават тълпите гологлавци)

Един разказ за Рачо и Младен и техните плашила през погледа на Елин Стоянова, Катя Петрова, Велизар Евтимов и Венцеслав Димитров.

Помниш ли? Помниш ли? Стояха две плашила в двата края на поляната, под жаркото слънце и се опитваха да надвият сами себе си и да изгонят колкото се може повече гарги от лехите с лозята. Не си говореха. Ръкомахаха нелепо големите си тояги за ръце в ритъма на вятъра и гордо развяваха кой каквото имаше вързано за врата. От време на време замръзваха, наблюдавайки преминаващия влак по близката железопътна линия. Спомняха си шапките им за доброто старо време, когато служеха не на сламени глави, а на човешки. Когато обикаляха пероните и от прозорците на влаковете наблюдаваха променящата се природна картина навън. Вечер двете плашила отпускаха спокойно рамене, но не заспиваха. Шапките им се наблюдаваха. Бомбето и каскетът. Предизвикваха се за новия ден, а малко преди да изгрее слънцето и слънчогледите от околните ниви като слепци да започнат да се въртят подире му, те се уморяваха и заспиваха. Бомбето и каскетът.

От страната на бомбето лехите бяха на възрастния Рачо, а от страната на каскета – на още по-възрастния Младен. Рачо и Младен не бяха близки, не разговаряха помежду си и водеха различен начин на живот. Поливаха по различно време, за да не се засичат, а плашилата им бяха тяхната сцена за изява. Всеки искаше неговото да е по-красивото от това на другия, защото помнеха, спомняха си, мечтаеха за онова, за което и старите им шапки.

Йордан Радичков оплита разказа за бомбето през човешкото, като се опитва колкото се може по-малко да намеси човека в историята за шапката. Тя не е просто аксесоар. Тя е идеология, тя е цел, тя е идеал, тя е характера на човека, който я носи на главата си. И подобно на много други неща, шапката разделя хората на богати и бедни, на народни и учени, на леви и десни. Бомбето на Радичков е наблюдател в едно вече разделено общество от каскети, цилиндри, барети, фесове, ушанки, бонета, та до днес и идиотки. Общество, което никога не застана дружно под една шапка, никога не спря да сменя похлупака си, никога не се хареса. То мечтаеше да остане гологлаво, докато някой все се появяваше – я чужд, я нашенец с нова „мода“, нова „идеология“, нова „мисъл“. Бомбето в България успява да види и царските шапки, кацнали на гривата на лъва от Царска България; успява да види и модерните виенски шапки на западния двор, премина през червените бонета на  Народната република и стигна до мъртвата глава на плашилото. Глава, която то самото съзнава, че не се различава много от главите на всичките плашила по улиците, които подменяли шапките си пред очите му като кърпички. През шапката Радичков е успял да обърне внимание на именно малкия човек, който е поставен пред избора на преходността, която бомбето обитава. Тази преходност бомбето осъзнало още с пристигането си на гарата. Толкова много различни шапки яздят още по-различни физиономии устремени всеки в неговата си посока, без да обръщат внимание на новодошлия. Единствено полицейските шапки посрещнали бомбето. Но то забелязало нещо различно в тях. Ако останалите се отличавали с различните личности под козирките си, то шапките на полицаите били яхнали едни и същи мутри – безлични, коварни, студени. Колкото повече време бомбето прекарвало у нас, толкова по-ясно му ставало, че тук има нещо странно. Шапката избира човек – казват те. Шапката е тази, която служи на човек и тя последно му се покланя за сбогом. От нея идва характерът на човека. Бомбето забелязало, че една и съща шапка не се задържала дълго време на главата на един и същи човек. Но нека оставим хората настрана. Шапката е тази, която остава във времето. Пространството между небето и земята е за шапките, както казва самият Радичков в произведението си.

Бомбето на главната улица за момент спира да наблюдава хората. По време на панаира, шапките са на фокус, защото хората се забавляват. Когато човекът се забавлява не се нуждае от шапката си, от интересите и характера си. Тогава той обича и противника си. Така главите на бомбетата започнаха да заговарят главите на калпаците. Една от най-енергичните, весели и динамични сцени в интерпретацията на режисьора Катя Петрова. След сцената с паравана и ходещият по въже шапкар, песните, гласовете, реакциите на актьорите и играта им създават тази атмосфера, която те кара да забравиш човешкото лице и човека. Тогава се появява и жълтото бомбе „голямо колкото руската църква на главната улица“. Точно тази сцена на забава е енергичното ядро, което като с гумичка изтрива графита по лицето на човека, сваля му шапката и го оставя гол – с музиката и танците. Актьорите изписват сцената подобно на такава от кабаре. Но колко може да трае една забава – докато всички, един по един, не потърсят шапките си отново.

Така е минавало ден след ден, слънчогледите се въртели подир слънцето, Рачо и Младен красели своите плашила; влаковете прелитали един след друг през полята и като вятъра изчезвали, а шапките се сменяли заедно с идеологиите. Нова шапка, нова мода, нова идеология, нова власт, нова политика, нови хора. Бомбето не разбирало въртележката, на която се возела България. Та на ли Шапките се заменят, човекът не бива? Защо тогава с новите шапки се променяло съществото под тях?

Интерпретацията на режисьора Катя Петрова е пътуване във въпросната въртележка. Радичков е цяла вселена, в която се оглежда днешния ден. Тя заедно с екипа на представлението търсят отговорите в пътешествието. Действието през цялото време сякаш е една умела и много професионална импровизация. Импровизация на музика, картини и ситуации – свобода на действието. Парадокс е начина, по който изглеждат актьорите на сцената – сякаш не знаят всеки следващ момент в това уравнение и с всяка следваща стъпка в тъмното достигат все по-близо до същината, до малкия човек. Докато работехме се опитахме да уловим този малък човек с неговите странности, защото без него шапките са само аксесоар. Аксесоар, през който Радичков построява цяла идеология за плаващите пясъци на една народност, националност. Тя не се различава по нищо от европейските или световните дори националности, но отношението на хората към нея е това, което я прави по-специфична. Разказът на Радичков за Бомбето преминава през какви ли не места, които успяваме да усетим от сцената благодарение на решенията на сценографа Рин Ямамура. Тя постига водовъртежа, вихъра, урагана на действието, създаден от въпросната въртележка, за която споменах по-горе. Тя превръща шапката – бомбето, в персонаж, в действащо лице. А хореографията на Анна Пампулова изгражда онази приказна реалност, под която се крие действителността. Дали Бомбето разбира тази реалност?

Шапката в тази повест се явява метафора, която се свързва с конкретни лица и събития и точно тук идва гениалността при Радичков, защото гледайки действието на неодушевения предмет, зрителят недвусмислено я свързва с конкретна личност и събитие в историческо отношение. Бомбето разбира много добре тази картина, все пак не кой да е, а самият шапкар на разказа създава образа му. Чрез бомбето Радичков въвлича зрителя в проблема за подмяната, за множеството глави, през които преминават шапките, извеждайки метафората за непрестанната подмяна. Именно на тази подмяна робуват Рачо и Младен – грижейки се за совите-плашила те забравят да обърнат внимание на себе си, забравили да намерят нови шапки, новия си характер, те робуват на старите си възгледи и воюват преди всичко със себе си. Те са доказателството за това, че докато нагласите се подменят Малкият Радичков човек трябва да живее в последствията.

Има нещо, което Радичков може би не е предвидил и ние не можем да му се сърдим за това. Времето, което изгони всички шапки и ги замени с каски е времето на съвременния човек. Когато някой пожелае да преразпредели света, на мода идват каските. Той предпочита самотата пред любовта, предпочита уединението пред съвместното съжителство. Често в козирката на шапката му екрана на мобилното му устройство хвърля светлина и не позволява дори на шапката да си почини спокойно. Но дори без каски в Радичковия разказ, той успява да е безжалостно актуален и днес. На фона на металния тътен и кухата сламена глава под него като свидетел бомбето отново би ни заварило да се въртим на тази въртележка. Отново Рачо и Младен ще се занимават с умрялото минало на старите им възгледи и отново ние ще подменяме шапките си, само че вече на думи. Защото сме силни в избора си, защитаваме временните си ценности и знаем как да се оправдаваме. Заставаме „здраво“ стъпили на земята зад позициите си и при малко по-силен вятър, когато шапките литнат бързо забравяме тези си позиции. Оставаме гологлави. Докато не си хванем нова шапка, а с нея и нов кумир – нова власт, нови ценности. Радичков е предвидил всичко. Спестил ни е срещата на бомбето с ожуления военен похлупак, за да ни изненада, да ни позволи ние да допишем, може би по-позитивно тази среща. Но ние не му изневеряваме. Продължаваме да се лутаме между шапките, оставайки верни на тезата, че човекът не е важен – шапката е. Оглеждайте се за плашила, когато пътувате и не забравяйте да им помахате. Те водят скучен начин на живот, но могат да разкажат много.

С подкрепата на Столична община.