Фотограф Теодора Тодоров

Ден първи#фестиваленбюлетин ни представят Десислава Василева, Катерина Георгиева, Анита Ангелова и Наталия Вълкова.

Анита Ангелова

Скъпи Читателю, чувстваш се самотен? Не се притеснявай, за твоето спасение само тук и на промоция ще откриеш клетка за щастие. Виждам, че си нетърпелив. Изгаряш от желание да се затвориш в собствената си клетка, за да избягаш от света и да откриеш утеха. Преди да направиш необмислена покупка ще ти поговоря за „Самотата в съвременния човек/свят“. Това е една продукция на АКТ УНИМА, която е напълно възможно да те накара да си промениш мнението. Разбира се, всичко е в твои ръце.

Искам да си представиш от онези телени огради, но увита така, че да образува тръба, в която може да се събере един или двама души. Ето това е твоята клетка на щастието. Щастие обаче няма, това е цялата истина. Тези клетки са нашият затвор, стените, които ние вдигаме пред себе си отказвайки се да допуснем някого до себе си. Оставаш напълно сам. Допирът с хората е една илюзия, а тя може да се визуализира чрез всичките социални мрежи, в които всички ние се изолираме. Допирът с другите е минимален, плах. Реалността вече не съществува. Всичко, което виждаш, чуваш, възприемаш ти е дадено от някъде другаде и ти му вярваш с лекота. Доброволно губиш свободата си, а пътят към нея става все по-труден.

Не знам дали си се замислял над съвременния свят и над твоето съществуване в него. Опитай се да се погледнеш застанал отстрани до всичките непредсказуеми новости в новия свят. Щастлив ли си, бързаш ли за някъде, чакаш ли нещо? Може би си на гарата и чакаш влака за изгубената радост. Влакът има отново закъснение, мислите ти образуват една клетка около главата ти, които бавно те убиват. Чакането също те убива, осъзнаваш, че си пропилял живота си в това да търсиш нещо, от което бягаш. Оставаш сам сред всички и всички са сами около теб. Хванал си телефона и си забил поглед в малкия екран, който илюстрира всичко онова, което подминаваш. Знай, че накрая ще умреш от простотията си и нежеланието да живееш истински.

А какво е смъртта за теб? Повод за поредното напиване и осъзнаване какво всъщност наистина искаш да правиш, а то е да се наслаждаваш от сърце и да слушаш песен на Цеца със сълзи в очите. След това обаче отново се обличаш в прекрасната си нова мрежа. Вече ставаш отритнат от обществото. Приятелите ти те забравят. Лежиш под тела и не можеш да избягаш, той те притиска толкова силно, че не можеш да дишаш. Задушаваш се, умираш. Вече си свободен.

Е, та остана само една клетка на щастието, ще я вземеш ли?

Катерина Георгиева

Цялата изминала зима ми се слуша Цеца. Народната ми човешка душа се привличаше неистово от чувствения крясък на сръбската легенда. Сякаш между театрални монолози и колективна загуба на памет изпитвах най-първичния копнеж по нещо истински кичозно и сантиментално под небцето, което да обере болката ми и да я превърне във висящ суджук от нечий слънчасал балкон в краен квартал на изчезващ град. И докато се чудех дали пък да не взема да прочета някоя трагедия на Шекспир или да напиша пиеса за невъзможността на любовта в банални стихове, Цеца все повече побеждаваше. Бях малка и невидима, а нейният пищен вик ме пронизваше като рицарско копие насред средновековна пустош. И така всеки ден, всеки час, минута, секунда, а аз все повече се смалявах и смалявах. Мечтаех си аз да пея Кукавица. Чувствах го с цялото си сърце и не ме беше срам да си я припявам кресливо пред смутените погледи на същите онези интелектуалци и артистични динозаври, които все по-категорично обладаваха сцените с праисторическия си глад за зрелища. Признам си, че жадувах да я изтепосат на някоя театрална сцена и всички да се напием до припадък, докато не изревем фалша си и не изпием суетата като сладък пунш от праскови. Докато не се разпаднем като прахови частици от безкрайната вселена, неспособни да построим собствена ракета, с която да я прекосим и да повярваме отново в добрината й.

Още първия път, когато гледах показа на „Самотата в съвремения човек/свят“ се разплаках като пълна глупачка, когато чух Кукавица. Веселка Кунчева знаеше какво искам (деликатен смях на обикновен пчелояд). Какво са направили? Не, нека затворим с шепи очи и да ги стискаме, докато не свърши. Това и нашият разпад ли е? Нашият порочен кръг на ада, в който се въртим като полудели зверове в опитите си да скрием кои сме. Нашите мрачни улици, по които се разхождаме в очакване на изчезване на света, в изчезване на звуците, гласовете, рекламите, фойерверките, съобщенията, телефоните, диамантите, банките, музикалните концерти, книгите, събитията, заглушителите на душата. И недочакали да се превърнем във всички тях като малки пластмасови парченца остатъци от цивилизацията. Под лъжичката се прокрадва опит за вик, обръщам се към себе си, за да видя кой там се е скрил и се опитва да ме саботира с шумните си реакции и виждам, че това съм аз. Поглеждам към сцената и там са всичките ми уморени варианти, всичките ми счупени философии, цялото ми същество, което вие, влачи се, дере се, отваря уста, но нищо не излиза, протяга ръка към някой, но той изчезва, изпива бутилка вино и я замерва по стихосбирка на Елиът, не улучва и припада. Този път виждам и всичките актьори там. На това място, на което толкова ни е страх да отидем през деня. Защото на светло не искаме да видим тъмнината си така бързо. Страх ни е да не ослепеем, да не изгубим балансираното си тегло, да не полудеем. А опитите в тази лаборатория на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова не дава други възможности, освен тези на силното емоционално присъствие. И аз виждам актьорската маса като една обща движеща се сплав от пластове човешки страх, инерция, копнеж, проникновен вик в нощта срещу задушаващата прегръдка на самотата. Сценографските решения са достатъчно красноречиви, студени и ясни – телени мрежи, впити в кожата на човека, като вечно жадно за кръв насекомо, сфери, които затварят съществото в собствената му глава и го разделят от другия, оранжеви мрежи, като при пътна помощ, които омотават лицето и то изгубва нормалната си форма, изкривено във вечното и неизбежно чакане на щастието. Не, няма негативизъм и мрак, само оглозган, но възможен шанс за признание. За осъзнато и болезнено потъване в нашите отделни костюми и маски, които грижовно и нежно сме отглеждали цял живот, докато не ги свалим конец по конец, парче по парче, дантела по дантела. Нека ги разкъсаме, нека си признаем, че не сме толкова високо, че може би още не сме летели, че и ние, като древните гърци, сме се спускали доброволно към дъна с различна дълбочина и сме забравили челниците си. Нека плуваме там, в тъмното, дори да усещаме, че може никога да не свърши. Защото само в признаването на самотната тъмнина има истински светло. Или поне хоризонт отвъд.

Послепис- Желая на тази лаборатория да продължи да живее под формата на спектакъл (въпреки че в този случай формата няма никакво значение), защото трябва да гледат очи, да слушат уши, да се свиват колкото се може повече човешки стомаси. Да се играе, да живее.

Наталия Вълкова

Мрак, димна завеса и висящи въжета – това е мястото, на което се решават животите на персонажите, на което нишката на съдбата бива прекъсвана. Силуети на грамадни черни фигури се появяват и изчезват и множество малки светлини проблясват за миг в дъното на салона, там същите тези светлинки отмерват оставащото време на всеки човек. Усещане за мистичност завладява сцената, като че ли предстои да бъде споделена с публиката някоя тайна. Ето така започва спектакълът „Ученикът на смъртта“ на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, първото представление от програмата на „Пиеро 2021“.

Актьорите, облечени в черни плащове, водят от високи платформи дървените марионетки. Те се надвесват над куклите, също както Смъртта се надвесва над героите, преди да отнеме техния живот. Със съществената разлика, че кукловодите не отнемат, а дават живот. С всяка следваща сцена, декорът се завърта, платформите се разместват и потъват в тъмнина. Сякаш действието се развива в небитието, в безкрая, в безвремието. Сякаш в смъртта се крие безсмъртието.

В един момент куклите наистина оживяват, щом техните конци се сливат със спуснатите въжета, които наподобяват дървета. А в образувалата се гора се появява и още една кукла – също от въжета. Очите ѝ бляскат в жълто като две светулки. Това е куклата на мъдростта, на предпазливостта, която прави опит да предупреди Бартек – главното действащо лице, че със Смъртта не бива да се правят сделки, защото (както и в действителността) с живота не трябва да се играе. Но човек е склонен да рискува в името на славата, на силата и на богатството. И последствията на подобно решение са налице: страдание, разкаяние и най-важното – достигане до прозрение.

Като всяко събитие на живо и спектакълът на плевенската трупа беше заплашен от технически проблеми, които успяха да нарушат създалата се задушевна атмосфера. Но близостта на публиката, която беше настанена на самата сцена, с актьорите и куклите ги свърза отново. За да може и тайната най-накрая да бъде узната от всички присъстващи – всяко наше действие и решение имат своите последици върху бъдещето ни, а времето, което ни е отредено на света, е твърде кратко, за да се вкопчваме в преходни идеи, фактори и материи като величието или материалното богатство. Вместо това бихме могли да отделим повече внимание на това да опознаем по-добре себе си и да се научим да се гордеем с личностите, в които сме се превърнали. И ще бъдем истински късметлии, ако успеем да постигнем това, преди светлинката ни да угасне. Но ние тези неща вече ги знаем. Или пък не съвсем?

Десислава Василева

Всичко е свързано. Не само в този живот, но и отвъд него. Нишките на материите на всички светове са преплетени и неохотно се дърпат. Всяко действие води до своето противодействие и всичко си има последствия, дори да дойдат в по-късен етап.

В превъзбудения първи фестивален ден начало на откриването сложи представлението на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен  – „Ученикът на смъртта“. Навлизането в личното пространство на актьорите (с качването на публиката на сцената) не е ново явление, но тук със сигурност е от изключително значение. Ясната цел е изведена: воайорство.

Да усетиш онова натрапчиво чувство на неправосъдие, когато си свидетел на събитие, което не бива да бъде виждано. Това се носи във въздуха в залата и надвисва заплашително над главите ни. Но не само ние сме воайорите! Колко успокоително, винаги когато видиш друг да върши същото НЕхубаво нещо като теб, душата ти се успокоява и си казва „Щом те могат, мога и аз!“ и така до безкрай.

В роли на воайори и навигатори в историята се явяват самите актьори от плевенската трупа. Те наблюдават марионетките отвисоко. Опъват конците и подобно на коварните ръце на понякога злочестата и нечестната Съдба, изпращат беди и изпитания на своите персонажи. Цялостната концепция на спектакъла не бива нарушена – пагубното чувство за безсилие се е наместило покорно между зрителите и всички стоим на тръни.

Тъмнината поглъща сцената и понякога не можеш да различиш лицата на актьорите, въпреки съкратеното разстояние помежду ни. Всички на сцената се сливат в една обща мъгла, която яростно опъва струните на живота. Какъв по-добър начин от този да убедиш хората, че всичко на земята е тленно и каквото е писано все някога ще се случи.

Седя си спокойно, вечерта отмина, слънцето изплува иззад хоризонта и погали града на липите. Парата на горещото кафе изчезва някъде по тавана, а часовникът пее ли пее на всеки час. Подсещайки ме, че времето е твърде относително понятие, но няма нужда от старание да го разбереш. Всеки, който опитва да го направи, рано или късно напуска света без да е разбрал тайната му. Така е и със Смъртта.

„Ученикът на Смъртта“ е едно своенравно изследване на непознатата материя, която наричаме Живот. Разнищване на нишките, които всички водят до едно и също място. И въпреки техническите проблеми (най-вече със звуковата среда), експедицията премина успешно. И всички се върнахме. Е, поне тези, които си го избрахме.