Актуално

Ден 2 от фестивала „Пиеро“ в Стара Загора

Фотограф Теодора Тодоров

 

Ден втори #фестиваленбюлетин ни представят Десислава Василева, Анита Ангелова и Наталия Вълкова.

 

Десислава Василева

Загасете осветлението! Марш по леглата!

Намираме се в лудницата, някъде по етажите. Стените някога са били бели, но вече приличат по-скоро на сдъвкана, изплюта и настъпана дъвка по паважа в кален ден. Отнякъде долитат викове и лай на кучета. Очакването, искрената лудост и несъзнаваните опити за сграбчване на последната човещинка в света ни, задвижван от пари, се носят на талази из помещенията на душевната болница.

В представленията на Нина Димитрова, както е и тук в „Дневникът на един луд“, всички са равнопоставeни – актьори, режисьор, сценография. Да, напълно правилно ме разбирате – сценографията е дотолкова действащ и движещ механизъм, колкото е и актьорът. В моноспектакъла на Стелиан Радев той си партнира с изключително добре измайсторената сценография. Тя подава на актьора понякога лула, друг път четка, а често се случва да претърпява повече метаморфози от главния персонаж.

Далеч от излъсканото, красивото и естетическото е концепцията на спектакъла. Той пленява със своята искреност, интелигентност и неподправените реакции на Радев, които възвръщат светлинките в очите на свидетелите на случващото се на сцената.

Сцената е следната:

Един монарх – крал на Испания, бивш чиновник

Искрена надежда за спасение на човешкото достойнство

Бягство в лудостта

Пределно изнервен пазач и

Нефункционираща система

А някога чичо Вазов е казал „Лудите, лудите – те да са живи!…“. Лудите ще спасят света, или поне се опитват да спасят своя, натровили се вече от чернилката на безбожно бързата матрица, която с касапски сатър коли и беси по свое осмотрение (особено ако от теб не се носи аромат на хилядарки). Единственият изход води към лудницата, където въпреки че бият с тояги и сервират зеле за закуска, въпреки че те поливат с ледено студена вода и отстраняват всякакви белези на личностна идентичност, ти оставят човещинката. Човещинката, която жадните за богатства иманяри и управници никога не са притежавали.

Това е дневникът, изписан с горчивите истини за живота ни, тези които трудно се преглъщат, дори и с алкохол. Изключително лесно наранимата тъкан на човешката душа и опитите на един човек да я запази, жертвайки трезвомислието си.

Загасихте ли осветлението? По леглата ли сте вече?

 

Анита Ангелова

Скъпи Читателю, вече е втори ден от фестивала „Пиеро“. Едва в началото, а всички сме омагьосани и погълнати от фестивалния живот , че забравихме за всичко случващо се в реалността и най-вече за онази дама, която завладя целия свят – мис Корона. Но ето, че за кратко ни се напомни за него след като за малко да се отмени музикалният спектакъл „Непознатата звезда Курт Вайл“ поради липсата на един от участниците. Останалите артисти от представлението направиха всичко възможно това да не се случва и дори ни обещаха по чаша унгарско вино, което без да искам изпуснах.

Читателю, не знам дали си чувал за Курт Вайл, но наистина се оказва, че това е една непозната личност, което е някак странно. Оказва се, че той е един от най-значимите композитори в театралния свят. Голяма част от творбите му са създадени по време на съвместната му работа с Брехт. Личност, която е имала изключително вълнуващ живот. Интересното на този спектакъл беше точно начинът, по който ни се представи част от творчеството на тази толкова непозната личност, а това беше чрез неговите песни.

Габриела Хаджикостова изпя за нас някои от творбите на Вайл и то на български език. Текстовете са преведени специално за българската публика. Несъмнено това е много сложна задача. Често преводите са тромави и се губи същността. Тук очевидно е паднал голям труд, за да могат песните да се възприемат по същия начин, по който се усещат в оригинал. Честно да си призная, любопитството в мен бушуваше след всяка следваща песен, защото исках да чуя всичко на езика, на който са създадени творбите. Смятам, че въпреки езиковата граница въздействието щеше да е по-силно.

Искам да отбележа присъствието на музикантите. Още от начало те грабнаха вниманието ми и, въпреки че по едно време останаха леко на заден план, за мен те бяха най- важното нещо от целия спектакъл. Все пак композиторите са известни със своите мелодии, които те пренасят в друг свят и наистина смятам, че е важно да се обърне внимание на контрабаса, флейтата, кларинета и на синтезатора.

Може би вече съжалявам, че не успях да опитам от унгарското вино.

 

Наталия Вълкова

На шест години съм. Гостувам на баба и дядо за лятната ваканция. Лежа в леглото, а баба ми е седнала на дървения стол срещу мен. За поредна вечер тя разлиства страниците на книгата с приказки на Ханс Кристиан Андерсен. Избира „Снежната кралица“, след което започва да чете. Слушам внимателно и няма шанс скоро да заспя. Голяма грешка! Снежната кралица замразява сърцето на малкото момче и аз потрепервам от страх. Сега съвсем няма никакъв шанс да заспя!

На двайсет и една години съм. Седнала съм на мястото си в салона и очаквам вдигането на завесите. Спомням си изпитаното през онази вечер и се чудя какво ли ще почувствам този път. Представлението започва и, докато навън е слънчево и топло, на сцената завалява сняг. Студентите по „Актьорство майсторство за куклен театър“ от класа на професор Румен Рачев заемат позициите си, за да съживят така познатата история за момчето Кай и неговото замръзнало сърце. А детето в мен се втренчва с ококорени очи в редящите се пъстри картини.

Докато гледам, отново ме обзема страх. Но не онзи предишния, а нов. Страх за човека, който би могъл да погуби себе си. Човекът, който е неизбежно изкушен да поеме по грешния път, който е толкова лесно подвеждан. А начинът това да се случи, не е един и спектакълът го показва и доказва: алчност, глад за притежание, неблагоприятни обстоятелства, обкръжение, среда, амбиции. Всички тези фактори често формират изкуствена представа, в която индивидът несъзнателно се самозалъгва. Постепенно взаимоотношенията между хората се оказват най-потърпевши, докато накрая не се стигне до заличаване на човещината. А колко приятно е да се намери все един близък, един приятел, който да не изгуби надежда и да продължи да се бори за теб. Да разтопи леда, сковал сърцето ти, да върне усмивката на лицето ти и да ти припомни кой си всъщност. Също както Герда не се отказва от Кай.

Мислите ме връхлитат като снежна буря, а на сцената действително всичко е много по-оптимистично, отколкото е в главата ми. Цветни костюми и коси; весели подскоци и танци; песни, които се запомнят толкова лесно; мобилна сценография, която сътворява различните топоси, а понякога се явява като някой персонаж. Актьорите с лекота се движат из пространството и изпълняват ролите си енергично и в същото време зареждат публиката с палитра от положителни емоции. Има и по малко тъга, но без нея няма как да се разпознае щастието. Хумор не липсва, а напротив – кара зрителите в салона да се смеят на глас. Всички отново сме малки деца и искрено се радваме.

Нека забравим малко за страховете и разсъжденията. Сега е време децата да се радват на „Снежната кралица“. А когато пораснат, сами ще изберат дали искат „замръзнало“ или „горещо“ сърце!