Фотограф Теодора Тодоров

Ден трети #фестиваленбюлетин ни представят Десислава Василева, Анита Ангелова и Катерина Георгиева.

Катерина Георгиева

Познавам Магдалена Митева от работата й в Държавен куклен театър-Видин. Непокорна, артистична, шеметна и непоколебима в идеите си. И въпреки, или точно заради това, че е встрани от обичайния театрален шум, нейните спектакли винаги заживяват в някаква своя отделна, защитена и магична вселена. Тя е автор, режисьор, сценограф и понякога музакален оформлител на своите представления, но затова по-късно. Очаквам работите й винаги с особено любопитство, защото въпреки разпознаваемия й стил, никога не съм сигурна какво е измислила „този път“. Нейният „Изгубеният ключ“е едно от куклените събития, които и до днес ме кара да предпочитам света на измисленото пред този, който ни се предлага като „реалност“. Не всички нейни опити са ми действали така, но ценя факта, че тя е един от театралните ни бунтари, който не предава себе си и следва единствено вътрешния си пулс. „Въздух“ е последният й авторов спектакъл, който има социална посока. Отново разположен на основата на импровизацията и минимализма, този неин театрален й жест е насочен към опазването на нашата майка Земя. Двамата актьори, които много харесвам, Теодора Рашед и Пламен Кънев, са като феите от приказките, които нежно, деликатно и с отношение към всеки детайл ни превеждат по най-краткия път по отделните сцени на „найлоновия театрален свят“. Сцената е отворен квадрат, по чиито паравани спят звезди. Земята почти не се забелязва от натрупаните като в моден кич найлонови торбички, символизиращи не само нашето крайно несъобразно природата същесвуване, но и разпада на човешката душа измежду шума на развитието на цивилизацията. Никога не съм харесвала думата „цивилизация“. Имам чувството, че тя е измислена, за да служи на някакви тайни служби за поддържане на човешкия дух на високо ниво – ето, човекът създаде това и онова, човекът върви напред, човекът вече не е маймуна, човекът е висше същество. Абсолютни капиталистически глупости. Човекът имаше крава, кокошки, хапваше си най-вкусните яйца, простираше живота си отвъд зелените поля на родината си, всяка пролет поднасяше на старата си майка уханни цветя от градината на живота, беше свободен да избере природата за свой мир и покой. Но той предпочете леко и бездарно да се „цивилизова“. Да се пренсе в града, да си купи кола, да бръмчи с нея денонощно, да я кара сам, да си купува онези неща, които не му трябват за този живот, който не харесва, да ходи на места, които не вижда от телефона си, за да ги снима със същия, защото иначе не е бил жив, не е бил там, не е бил, и така постепенно, човекът спираше да бъде, а все повече започваше да „присъства“. В спектакъла всички тези иначе цинични фази от развитието на обществото са показани съвсем кратко и условно – сценичните образи са найлонови варианти на прототипите, които се разгръщат пред нас като животни, поляни, къщи, водопади, градове и пътища. На фона на класическа музика виждаме как човекът много бързо изоставя скучното и автентично живеене, за да реализира щампата на съвременния човек и добре да се впише в рамките на модерното общество – динамично, отричащо, замърсящо, успешно, дигитално, в крак с всички мигновени тенденции и моди, маркетингово, рекламно, общество на килограм, на промоция, на едно вдишване и издишване. Бих желала повече от драматургията, твърде бързо ни бяха показани картините от отделните фази и мисля, че представлението би се разгърнало малко повече, ако те се обогатят и доразвият. Същото пожелание имам за финала, в който двамата актьори са на пазар и се обличат в изящно прилягащи им торбички. Сцената е достатъчно изразителна и бъбрива – торбичките дрехи са станали нашата тленна обвивка, те са нашият икономически марж, който все повече ни затрупва, за да скрие онова, най-съкровеното, чиито глас е станал тих, неуверен и плах под пластове и материи. Харесва ми, че спектакълът не е осъдителен, напротив, той борави ефирно с намигване и закачка към една болезнена тема и ни оставя сами да си припомним, че в разрушението и замърсяването на Земята неизбежно „спонсорираме“ и инфлацията на душата.

Десислава Василева

Как започва приключението в света на горските обитатели? С един стол, слушалки и една вълшебна кутия. Това са изключиелно важните елементи, които придружават гостите в гората.

Сядам на стола, поемам си дъх и оставям целия забързан свят някъде зад гърба ми. Надникнеш ли през малкия отвор, външните проблеми спират да съществуват. Пред теб е само гората, в която старателно се криеш, за да видиш всички нейни обитатели.

Това уединено пространство пренася стоящия на стола от Къщата на архитекта в магически свят на животните, където единствено долитат песните на птиците и музиката на природата.

Театроматът е необикновена идея в българското куклено изкуство, нещо което трудно може да се види, но ето че театър „Трио“ успяват да слеят машината с куклите и да превърнат случването в нещо извънредно. Необикновено преживяване, което съчетава в себе си един огромен свят и чувство на окриленост.

Напускайки театромата във всеки един посетител се настанява топлото усещане за искрено щастие. Само такова каквото можеш да достигнеш там, някъде извън забързания град.

Десислава Василева

Разбойник съм аз. Разбойник си и ти. Всички тук сме разбойници.

Така започва легендата за великия разбойник Вагабондо. Изключително забавно пътешествие, изпълнено с много хумор и класически кукли петрушки. Цветен спектакъл за малки и големи деца, които с радост биха прегърнали идеята да се откъснат от скучноватото си ежедневие и да се посмеят искрено.

„Разбойническа история“ е едно пътешествие в света на разбойниците, които понякога се оказва, че имат маниери и далеч не са обикновени обирджии. Цялата атмосфера се носи из двора, където е поместена лятната сцена на кукления театър. От всякъде долита детски хихот и искрен смях. Това представление развълнува аудиторията, а не е ли това най-важното?

С изключително майсторство и огромно чувство за хумор е изграден спектакъла. Куклите се управляват от актьорите с огромна лекота, а музикалната партитура, която се изпълнява от тях самите пред очите на всички, допринася за пълното изграждане на тази интригуваща история.

Анита Ангелова

Какво изобщо е бомбето? Шапка на интелектуалец, на поредния циркаджия, или на новата европейска мода, която скоро ще отлети с бурния ветрец? Скъпи Читателю, истината е, че бомбето е всичко това. Под него се крие човекът с неговите разбирания за света, който търпи своите промени и скоро именно това бомбе ще бъде заменено от някоя друга шапка, да речем каскет. За съжаление нищо не е вечно и независимо дали имаш бомбе или каскет, накрая и двете ще се превърнат в чудно допълнение на полското плашило, a човекът ще си остане с гола глава.

Войниците и полицията посрещат бомбето тържествено. С него се появяват и първите промени. Кокетни дами с огромни капели, хванали под ръка амбициозни кавалери с новите си бомбета. С тях идва и циркът, мястото на което те ще могат да показват изкуствените си обноски.

Спектакълът на Катя Петрова със сигурност те кара да се замислиш над принадлежността си в обществото. Оказва се, че в моментите, когато всички имаме по едно бомбе се чувстваме някои и предпазени. След като преминава бурният вятър, който отнася великолепните шапки, човекът остава гол, уязвим, беззащитен. Сякаш губи принадлежността си и се отдалечава от всички останали. Ето, че се появява каскета. Отново посрещнат тържествено с червени ленти на шапките. Скоро и каскетът си заминава, а човекът остава да живее в един гологлав свят.

Представлението е изпълнено с многобройни картини описващи трагичната участ на човека и бомбето. Под звуците на кабаретна музика множество шапки се показват на сцената, за да  ни поздравят. Благодарение на тях под скучната сивота се показват цветните нюанси на синьото, червеното, жълтото, както и безгрижното веселие на цирка. Но ето че главите остават голи и всичко отново е сиво и страшно.

Спектакълът съживява Радичковите реалност и образи, които живеят в сценичната суматоха, подигравателното маршируване и споровете за дали е по-добре да гледаш наляво или надясно. Въпреки всичко, която и страна да избереш, все някога ще ти се наложи да предпочетеш другата. Просто, ей така, напук на всички и всичко, което се случва. Само не забравяй, че тогава няма да има бомбе, което да мисли вместо теб.