Десислава Василева

Шапките сами си избират главите. От час все това си мисля, докато сламената капела ме наблюдава разсеяно от закачалката. Да, вярно, не е БОМБЕ, но пък си е моя (или пък аз съм нейна, кой знае).

Странни размишления и големи исторически въпроси подбуди днешното представление от фестивала – „Бомбето“ на ДКТ Пловдив. От това какво е по-добре за теб като личност – бомбето или каскета, та чак до вечната болка на всеки от нас  – може би в шапките е проблемът, защото е далеч по-лесно да обвиниш тях.

Духът на Радичковите образи се носи из сценичната суматоха, докато от ляво и дясно долита красивото обръщение „Драги ми господине“. Представлението по нищо не отстъпва на хаотичните битиета на персонажите на Радичков. Всичко на сцената изглежда извънредно не на мястото си, но в същото време пасва перфектно. Така зрителите се сблъскват с кабаре, с цирк, анимационни кадри и разбира се (че накъде без него) силно изразено Брехтово присъствие (или пък отсъствие). Толкова много събрано в една малка шапка на главата на един малък човек. И все пак изглежда, че всичко правено по този начин е в реда на нещата.

БОМБЕТО ухажва със своите непринудени цветове, с изключително малки и точно премерени акценти в синьо и червено. С уместните намигвания и силно неприкритите скандирани пословици и поговорки от ежедневието на българина („шапка на тояга“ имам предвид!). БОМБЕТО знае разликата между ляво и дясно, макар че се прави на неориентиран в посоките.

За всяка глава си има шапка (или обратното). Страшното е, когато главите останат голи. Когато шапките не са достатъчно за всички глави. Тогава настъпват кървавите времена. Спектакълът успява да разсмива, но успява и да замисля, което е далеч по-важното. Мозъчната кутия трябва да работи на извънредна и неразрешена скорост, за да успее да улови всяко от намигванията и всяка от препратките към историята ни от последните сто години.

След бурните аплодисменти се чувствам все едно съм пробягала маратон из дебрите на мрачните дни от историята ни, макар и поднесени увлекателно. Ала аз си седя спокойна – имам капела, която да ме пази от поройния дъжд на нечовечността.

Фотограф Милена Стойкова

Проектът е подкрепен от Столична програма „Култура“, направление „Литература“.