Снимка Младежки театър „Николай Бинев“

Магдалена Ковачева

Постановъчен екип

Автор Ханс Кристиан Андерсен

Превод Светослав Минков *

Драматизация и режисура Елица Петкова

Сценография и костюми: Ивайло Николов, Ива Гикова

Композитор Пламен Петков

Мултимедия Теодор Киряков

Участват: Августина-Калина Петкова, Александър Йорданов, Владислав Стоименов, Венцеслав Димитров, Димитър Иванов – Мич, Ралица Туджаро, София Трейман, Мая Бабурска.

„Далече, далече в откритото море водата е синя като листенцата на най-хубавия синчец, прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока – толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното… Там долу живее морското население.“ *

Така започва красивата приказка за „Малката русалка“ от Х. К. Андерсен. И точно от тук, от дъното на морето, се поставя и началото на премиерния спектакъл на Младежки театър с режисьор Елица Петкова.

Драматизацията, (също Елица Петкова),  ме изненада със своята пунктуалност и лекота. Тя е фокусирана върху темите за любовта и различността; сблъсъка между два непознаващи се свята: промяната и борбата между доброто и злото; личната цена, която плащаме, за да постигнем или да имаме нещата, които така жарко копнеем; невъзможността да общуваме; изправянето срещу установения ред и норми. Това тематично многообразие кореспондира балансирано с отделните елементи на театралния механизъм – сценография, костюми, мултимедия, музика, актьорска игра.

Сценографията на Ивайло Николов и Ива Гикова ясно очертава двете основни пространства на развитие на действието, а именно това на морското царство и това на земния свят. Огромната подвижна конструкция на сцената, която всъщност е царския трон в едно действие, а в друго – корабът на принца, и люлки, на които ефирно се люлеят русалките и създават усещането за плавността на движението във водата, визуализират морското царство. Земният свят, който не се характеризира с действителни елементи – детайл, който ни препраща от пищността на морския свят към пустошта на земния – е отделен от морския със спуснат от високо тънко тъкан плат, който олицетворява морските вълни. Така условно разделената сцена на светове, дава възможност едновременно да следим действието, развиващо се в двете паралелни пространства – на морето и на земята.

Темата за движението във водата е проведена умело и чрез костюмите, дело на Ивайло Николов и Ива Гикова, и мултимедията на Теодор Киряков. Така например русалките са облечени в искрящи костюми, подхранващи тяхната прелест и приказност. Всички те са с дълги цветни коси и внимателно се придвижват чрез ролкова кънка на единия си крак и обувка с висока платформа на другия. Помоему – голямо предизвикателство за актрисите!

Към усещането за под морско движение допринася и костюма на бащата-цар, облечен в дълга синя роба, увенчан с висока корона и „носещ“ след себе си сребристи балони с хелий, закачени за тънкия царски шлейф, които се местят съвсем плавно и изтънчено при всяко негово движение. Живописната мултимедия също надгражда усещането за движение на и във водата чрез безброй показващи се и изчезващи мехурчета, на чиито фон се представя историята на Малката русалка.

В музикално отношение мога само да изразя възхитата си от композитора Пламен Петков, който е донарисувал спектакъла с ноти. Музиката подхранва емоционално случващото се на сцената със своята мелодичност и създава игриво настроение, усещане за опасност или носталгия. Тя е в унисон с актьорската игра, от която видяхме една малка русалка (Августина-Калина Петкова) – енергична, категорична и привнасяща нужната динамика за развитието на театралната постановка; две красиви сестри русалки (Ралица Туджаро и София Трейман), които са не по-малко опърничави от малката русалка, но просто не са влюбени като нея. И още… един цар (Александър Йорданов), който се характеризира с обрани реакции и несломимост в решенията си; една морска вещица (Мая Бабурска), която те смразява с поглед и глас; един принц (Димитър Иванов – Мич), който копнее по неземно красиво и различно момиче с характерна за царската му особа меланхоличност; един верен слуга на принца (Владислав Стоименов), който ни разсмива със своята отдаденост към него и преекспонирани реакции и реч; едни морски същества (Венцеслав Димитров), които още в самото начало започват скандирането на своята любима песен, че „тук под синьото море ни е най-добре“.

Всичко казано до тук показва колко сложен и динамичен е спектакълът, който буди не само сетивността на зрителя, но и задава свои собствени въпроси за смисъла на живота. В този контекст бих искала да фокусирам вниманието върху няколко сцени, чиито режисьорски решения оставиха у мен прекрасни впечатления.

Една от тях е сцената с развихрилата се буря и потъването на принца – ефирните текстилни вълни се издигнаха нагоре и създадоха усещането за дълбочината на морето, от музиката струеше напрежение, мултимедийните балончета трескаво се лутаха по вълните, а осветлението допълваше драматичността на сцената, в която Малката русалка спасява принца от удавяне. Тази сцена беше толкова емоционално наситена, че в настъпилата тишина след края ѝ, когато и актьори, и зрители бяха притихнали, чух едно дете от публиката смело да пита „Всички добре ли са?“

Не по-малко впечатляваща беше и сцената с подписването на договора между малката русалка и морската вещица, обещала ѝ да сбъдне нейното желание – да стане човек. Условията на договора, които отнемат не само гласа на Малката русалка, но и нейната свобода, са мултимедийно изградени от това, в което ще се превърне, ако принцът не се влюби в нея – морска пяна. Тази трансформация от русалка в човек има жестоки последствия за неземното същество. Тя става обикновен човек, който не буди интереса на принца така, както, когато е била ефирно, приказно същество от морската необятна шир. Тя губи своята принадлежност и вече никой свят не е неин.

Тук идва една от най-впечатляващите сцени в спектакъла, когато принцът е поставен между душата на Малката русалка (самата актриса), която говори, смее се, пее, плува, открива, мечтае, обича и човешкото тяло на Малката русалка – една кукла с човешки бой, която се появява веднага след подписването на договора и олицетворява обездушаването на морската русалка. „Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг.“ * Принцът е поставен на кръстопът между нетленното и тленното, между мечтаното и реалното, между самотата и копнежа. Но той е „просто човек“, натоварен с човешката ограниченост да не вижда отвъд видимото, „не можеше да види вълшебните същества“, което става предпоставка Малката русалка да плати с най-високата цена за любовта си към него – със своя живот, и да се превърне в морска пяна.

Спектакълът разгръща химерността на една евентуална приказка – за Малката русалка това е любовта с човешко същество в земния свят, а за човека – любовта с мистична красавица от морското царство. Всъщност и за двамата има една невъзможна реалност, от която би искал да е част… не важи ли това за всеки един от нас? Но тя – жената – приела участта си, люлееща се на своята люлка в последната сцена от спектакъла, си взима сбогом с принца и публиката с думите „Да вярваме (в приказки) наивно е някак. Наивно, нали?“

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации.