Източник ДКТ Пловдив

Театър от пет до сто и пет.

 Или защо Елица Петкова е за харесване.

Катерина Георгиева

Постановъчен екип

по Николай Носов

Драматизация и режисура Елица Петкова

Сценография и кукли Ива Гикова и Ивайло Николов

Композитор Пламен Петков

Участват: Велизар Евтимов, Венцеслав Димитров, Даниела Русева, Елин Стоянова и Ивелин Николов.

На 13-и февруари т.г., един от най-добрите ми приятели имаше рожден ден. Много се чудех какво да му подаря, защото е наистина специален. Знаете, на специалните хора сякаш нищо не можеш да им купиш. Не и онова, което пълнокръвно би описало любовта ти. Затова реших да го заведа на куклен театър. Не мислих много, просто беше чудесно съвпадение, че датата на „Незнайко в слънчевия град“ съвпадна с рождения му ден. Липсваше само нещо още малко. Не, не материален подарък, а подкрепление. И така, намерих още подръжници за силно преживяване и в същата тази неделя, на 13-и февруари, стабилен екип от рожденик – ставащ на десет, неговата сестра – на цели пет и нашата приятелка, от задругата на феите – на девет и едно момче – на тридесет и пет. Атанас, Екатерина, Роня, аз и Трифон влизаме в театъра с гръм и трясък. Навсякъде започват да валят якета, шалове, да се гледат клипчета на телефона и какво ли още не, което не се побира цялото в този разказ. „Така, ами ако не им хареса? Ако някой започне да вика на висок глас? Ако нямам салфетка, а започнат да им капят сополите?“ Тези, децата на днешния ден, на бързите компютри, на динамичното живеене, дали за един час, случващото се в театралната зала, ще помири вече дигиталното им съществуване и ще успее да ги отнесе в непознатото? Обаче тези въпроси доста бързо се разсейват в тъмнината на залата и заспиват зимен сън, защото представлението е вече тук и нямам време за моите смешни тревоги.
И така, „Незнайко в слънчевия град“ започва и наистина нямаме време за нищо друго, освен да му се доверим и да го последваме в неговата история. Способна ли съм да следя все още театър за деца? Мога ли да го възприемам така сякаш никога не съм била по-голяма (само се мислим за големи, то такива хора няма), да се потопя, каквото и да е действието в него и да забравя, че бих могла и да знам какъв ще е краят, че може би тези детски сюжети са ми познати, че доброто трябва да победи на края? Сигурна съм, че и вие понякога сте си задавали такива въпроси. Все пак състоянието „дете“ не винаги успява да се задържи в графика на днешния ден, а и всичко отвън, поощрително ни помага да го подминаваме. Но за моя радост детето в мен успява. Ура! Нека изживяването ме погълне сега. А какво е то? Динамично, вълнуващо, комично, иронично, поетично, слънчевично? Да, има още толкова много прилагателни, с които можем да се опитаме да хвърлим „етикет“ за режисьорската работа на Елица Петкова, но тя няма нужда от такова, защото в нейната интерпретация и работа по куклени спектакли, винаги си личи един непоколебим и ярък стремеж към свобода и характерност на търсения сценичен език. Характерност, която би могла да забърка силни куклени средства с поезия, анимация, кино, комикс. Елементи, чиято шантава смесица придава на театралното време едно… на практика, безвремие. „Незнайко в слънчевия град“ сякаш се случва за минути. Цялото действие се върти около един вълшебен диван, който, всъщност, е на колело. Тази магична фигура на колелото-диван ме запраща някъде много близко до моята собствена детинска наивност, сякаш е на една седалка разстояние и дори само това в момента е способно да ме разсмее. Веднага се припознавам и в първите реплики „искам да се случи нещо вълнуващо!“ и ми става още по-ведро, нали не съм сама. От пет до сто и през тридесет всички копнеем за вълнуващи мигове в тоя живот. Незнайко е едно привидно чаровно момче, което просто си мечтае да разбута рутината с някоя щуротия. С него е най-добрата му приятелка, всъщност две, която неизменно, като класическата фигура на жената в почти всяко изкуство, споделя неговите приключения, но в ролята на мъдреца. А втората е съвестта му. Няма да разказвам сюжета, вие ще го гледате сами. По-важно, отвъд този сюжет, е какво движи цялата енергия на спектакъла? Стремежът към промяна, стремежът да излъжем и себе си, да избягаме от истината, вълшебствата като единствен символ на красота в приказките, личният разказ на всеки един от нас? В тази луда надпревара на Незнайко с него самия, той превръща един поет в магаре; гони постоянно съвестта си; лъже гражданите на Слънчевия град за всяко свое следващо злодеяние (ау, каква страшна дума); прикрива с всички възможни средства истинските мотиви за лошите си постъпки. Тук са включени гонитби, превъплъщения, криеници, гонки с полицаи и други екстремни ситуации, които щяха да бъдат просто кукления вариант на някой екшън на Тарантино, ако не бяха сцените, в които Незнайко се срещаше със своята съвест. Те са ми от любимите, защото тогава цялото динамично действие (което децата така или иначе следят с интерес и живеят, и на телефоните, и в игрите си) замлъкваше и притихваше, за да чуем прекрасния диалог на „лошото“ момче с неговата съвест. Този философски момент от представлението ми се струва много ценен, защото позволява на зрителя да се потопи в онова, което винаги толкова трудно изричаме – онова, което не смеем да признаем пред себе си – вечната ни тревога, че не сме достатъчно добри и от този страх към приемането, че нашите собствени некрасиви действия са съвсем нормални и приемливи. Адмирации към целия актьорски екип, който в своята млада и буйна актьорска природа успя да балансира между шеметното действие и усещането за интимност, за разговор със себе си, за проглеждане навътре, където все още стои едно изплашено дете и се чувства все така виновно.
Оценявам много режисьорската истинност на Елица, в която отсъства апетитът към суетата и зрелището, и се отдава и доверява енергия на онази материя, която е съставена само от честни и смели търсения и въпроси. Защото няма нищо по-лошо за една детска публика от това, да се чувства назидавана, да ѝ се илюстрира кое е добро и кое зло, сякаш ние самите знаем границите на тези понятия, да му се буквализират житейски чувства и мисли. В този смисъл „Незнайко в слънчевия град“ притежава ясна позиция и не обърква. В неговия опит героите хем са приказни, хем за истински, хем са магични, хем са реални. И там, в тази среда, детето може да намери собствения си свят, без да се чувства излъгано и подведено от бутафорна театрална илюзия. И паралелно с това, би могло да не скучае, защото представлението носи излъчването на много добре нарисувана анимация, само че далеч по-атрактивно, защото е с кукли! И то какви?! Ивайло Николов и Ива Гикова са любими на кукления театър именно заради тази си – добре, нека го кажа – пънк естетика, в която куклата винаги притежава нещо, което я отличава от действителния човешки облик. Харесвам тази абстрактна кривина и дързост да се разкаже една история чрез присъствието на такива шантави кукли, защото техният разказ е разказ, който владее с универсариума* на въображението и емоцията еднакво силно човек на пет и човек на сто и пет.

*Универсариум – Сложно понятие от историята на „големите“ хора, което означава, че ако в единия край на залата някое дете се смее шумно на някоя сцена в театъра, то в другия ѝ край непременно „голям“ човек също е прихнал от смях.

С подкрепата на Столична община.