Актуално

„Пинокио“ по Карло Колоди, спектакъл на Държавен куклен театър – Русе

Да познаеш истинската си същност значи да се промениш

Валентина Вирянска

 

Постановъчен екип

Драматизация проф. Славчо Маленов

Режисура Тодор Вълов

Сценография Наталия Гочева

Музика Пламен Мирчев-Мирона

Мултимедия Роксана Маркова

Асистенции: Христина Петкова и Асен Николов

Фотограф Георги Пасев

Участват: Светлина Станчева, Ивета Маринова, Мартин Пашов (Пинокио), Димитър Пишев и Мартин Маринов

 

„Пинокио“ по К. Колоди на режисьора Тодор Вълев ни разказва за раждането, за порастването, за пътя, за промяната и за смъртта по един необикновено-вълнуващ и магичен начин, като ни потапя в пълна омая от асоциативни образи. Това е един от онези спектакли, които могат да говорят на всички хора от публиката, независимо от възрастта им. Единствено разликата в житейския опит и наблюденията, натрупани през годините, могат да повлияят на това как всеки би го възприел. Но тази приказна история има голяма дълбочина, която се открива на онзи, който повярва, че Пинокио се превръща в едно истинско момче.

Различното в този прочит, е полагането на историята в конкретен период – началото на XX век. Времето на черно-белите неми филми и джаз-музиката. В първата сцена от спектакъла виждаме петима души в кино салон, седнали по местата си, в очакване скоро да започне прожекцията на филма. Но те, като че ли са вече част от този черно-бял ням свят. Лицата им са покрити с бял грим, а те самите разговарят помежду си с жестове и мимики, присъщи на персонажите, които се появяват на екрана. Екран, който се отваря като врата към един друг свят, с повече цветове, чийто праг всеки от тях устремено прекрачва. Отвъд се намира приказният свят на Пинокио, изпълнен с перипетии, избори, крушения и скръб, но също и с обич, радост и хвърковата надежда.

В спектакъла се следват събитията от основната сюжетна линия, така както Колоди ги е задал в оригинала, с тази разлика, че са премахнати някои фрагменти и са вмъкнати или пренаписани допълнителни реплики. Въпреки тези промени в структурата на текста, смисълът му съвсем не се нарушава, защото са запазени основни моменти и елементи от приказката: как Джепето създава Пинокио; как Пинокио продава буквара си, за да отиде и гледа куклен театър; как се среща с Лисицата и Котаракът, след което „посява“ жълтиците; как те го обират и провисват на едно дърво, но Феята със сините коси го спасява; как Пинокио отива с приятеля си Фитилчо в Страната на забавленията, където се превръща в магаре и на финала как Пинокио намира баща си Джепето и се преобразява в истинско момче.

Краят на спектакъла обособява и неговата рамка – „Пинокио“ завършва със същата сцена, с която и започва. Отново с гръб към нас, сядат петимата персонажи, които разиграват същия диалог без думи, но този път долавяме, кои са те всъщност и защо толкова много приличат на лицата от екрана. Петимата странични наблюдатели съответстват на героите от приказката: пианистът на Джепето; примерната дама – Феята със сините коси; досадният бърборко – Пинокио; крадлата с цигарето – Лисицата и навъсеният сънливец – Котарака. Може би с това си решение за еднакви начало и край, режисьорът желае да провокира у нас размисъл? Ние търсим как да избягаме от нашия черно-бял свят с оттенъци на сиво, за да се потопим във въображаемия и пъстроцветен свят на фантазното. Изкуството е средство за ескейпизъм, а докосвайки се до многобройните му форми и проявления – в тях, ние припознаваме себе си.

В „Пинокио“ виждаме как към човека постоянно идват ту благодат, ту изпитания и колко всъщност е жестока битката за душата му. Осъзнаваме, че човекът винаги има избор и винаги е предупреждаван преди да направи определен избор, след което понася последствията си. Разбираме, че над човека непрестанно бди Духа на невидимия пазител, който го закриля, но като противодействие на това идват безброй изкушения и лъжи. Целта е да заблудят и измамят човека, за да го заробят и превърнат в РАБотиник на греха. До тогава, когато е използваем, защото щом вече не е – бива изхвърлен… Но, Творецът има власт над всичко това и поради неизмерната си обич към своето най-висше творение, Той го спасява заради милостта си към него. Когато човекът потърси и пожелае да се промени, тогава бива и спасен. Тогава е цял. Тогава познава истинската си същност.

 

снимки Георги Пасев