Актуално

Серия портрети – частна театрална компания „Корсар“, интервю на Александър Христов

Тревога за днешния ден

 

Разговор с Димитър Стефанов от Театър „Корсар“

 

Време за четене: 10 мин.

 

 

Във времена през, които все повече се засилва тенденцията за поляризация, изваждаща на повърхността яростните спорове между високото и ниското, пищното и обраното, прогресивното и консервативното, свободата и сигурността, елитарното и елементарното, научното и конспиративното, аз се отправих към среща с театрал, завладян от скептицизма, че бих могъл да намеря човек, имунизиран срещу вируса на вироглавието. Денят, в който трябваше да проведа разговора си с Димитър носеше атмосферата на много противоречия. Само седмица по-рано сякаш започнахме да се връщаме към онова нормално, което  загубихме преди година, но твърде половинчато и временно. Устремено директори на театри, кина, музеи, галерии, фестивали… пламенно подготвяха дългосрочните си програми, съзнавайки че може би няма да изпълнят дори половината от тях. Чудех се как ще говорим за култура и изкуство при тези обстоятелства. Бях ли в състояние да задавам въпроси за вечното, а не за злободневното, когато светът вървеше устремено към последната си точка на разруха и разпад?

Обстоятелствата се стекоха благосклонно за мен и нямах повече време за плиткоумни главоблъсканици. Димитър беше подранил за уговорката ни и веднага щом го видях, трябваше да пресъздам подсъзнателното ми тревожене в ясни вербални жестове.

Срещата ни беше пред централния вход на НАТФИЗ. Онова така познато място на ул. „Раковски“ №108 за всеки студент на Академията, където се събират лицата на киното и театъра от утрешния ден. Същото това пространство, в което преди пандемията и всеобщото затваряне се рецитираха монолози, дописваха действени анализи и кипяха разпалени спорове за системите на Станиславски, Брук и Гротовски.

Настанихме се в заведение в близост до началната ни точка. Започнахме бавно и спокойно, като че ли и двамата съзнахме без време, накъде желаем да вървим. Без излишен патос, но с необходимото вълнение. Още тогава разбрах, че Димитър Стефанов носи театъра в себе си. Начинът, по който моделира гласа си при различните теми в една дискусия; любопитството, с което изследва преминаващите обекти, желанието му да те направи съпричастен с нещата, които споделя – всеки един дребен детайл от присъствието му напомня, че срещу теб стои артист, покровителстван от Мелпомена.

Като такъв той избърза и пръв зададе въпрос. Беше му любопитно защо е важно да се проведе това интервю, какъв личен залог влагам.

 

– Много хубава инициатива сте започнали от списанието! Кои други театри ще представите?

– Може ли да бъда честен?

– Разбира се!

– Истината е, че нямам идея кой и какво друго отразява в това. Една вечер Мишо Тазев ми разказа какво са планирали колегите от редколегията и аз веднага се съгласих. Той ми изброи няколко театрални организации и като чух името на „Корсар“ го прекъснах и веднага настоях да ми възложат нея. Дадоха ми „зелена светлина“ и ето ни тук.

 

Готов да продължа с аргументацията на отговора си, бях прекъснат от млада дама, която донесе поръчките ни. Подобно на мен събеседникът ми също се оказа ценител на женската красота и търпеливо изчаках да даде сигнал, че е готов да приключи мълчанието си. Отпихме по глътка от кофеиновите си напитки и продължихме нататък.

 

– В историята и журналистиката има четири задължителни въпроса при изследването на даден казус: какво, кога, кой и къде – този път започнах аз. – Ако отговорът на първия от тях е Театър „Корсар“, то тогава как стои положението с другите три? Прочетох, че сте сформирали организацията през 2014 г.

– В известен смисъл хващаш ме неподготвен, като че ли забравих кога започна всичко. Щом си прочел, че е така, ще ти се доверя.

 

Тук и двамата се засмяхме. Не истерично и шумно, а тихо и все пак весело. След това, задържайки краищата на устните си в усмихната позиция, Димитър спомена имената на Юлиян Балахуров и Димитър Живков. Като че ли с особена приповдигнатост ги изрече. Заради това помислих, че навярно освен професионални отношения с тях, има и дълбоки приятелски чувства. Навярно ги свързва вярна дружба от студентските години и нататък са тръгнали да правят творческо обединение, с което да се борят със статуквото в изкуството? Идеалисти, проповядващи новите форми в културата и няколко други патетични неща. Попитах го дали е така, а той ми отвърна, че юридическият казус му е наложил сътрудничеството с тях. Оказва се, законът е такъв, че за създаването на дружество като тяхното са необходими трима учредители.

Този отговор отново беше в сферата на самоиронията. Виждах точно този позабравен от повечето артисти маниер в човека, с когото разговарях. Казващ думите с цялата им сериозност и тежест, но и желаещ да не ги изчерпа от съдържание с високопарни клишета. Разбира се, взаимоотношенията му с Балахуров и Живков не се изчерпват с театралното. Очевидно държи на тях и не ги възприема само като партньори.

Тогава си спомних една популярна мисъл, че училище не се строи от камъни, а от учители. Мисля си, така е и с театрите. Те са средище на духовност, в което изграждащите частици са моралът, солидарността и креативността. Генератор на устрема, отдадеността и непримиримостта.

Не беше изненада, че точно тези неща се оказаха конфликтите, които вълнуват Димитър и колегите му от „Корсар“ в естетически план. Разказа ми за първото представление, върху което организацията е работила – „Да бъде или не“. Авторски спектакъл по текстове на класици в драматичекото изкуство като Шекспир, Молиер и Софокъл, интерпретиращ вечния въпрос за артиста, който търси своето място в света. Човекът на изкуството, спъван непрестанно от препирни, интриги и злостни обиди, хиляди пъти съмняващ се в своята мисъл. Изповед на актьорите за мимолетността на театралното действие. И в същото време една комедия, защото в нито един момент не преувеличават проблемите си. Напротив – иронизират ги.

 

– За да можеш да се шегуваш с някой друг, първо трябва да осмееш себе си – специално подчерта Димитър. – Затова исках да се присмеем, да се надсмеем на артистичните перипетии. Всичко това, за да зададем един много сложен въпрос: „Да бъде или не?“ Да кажем нещо много важно за зрителя. Може би да му вдъхнем надежда от нашата собствена или друго поне толкова значимо.

– Това е прекрасно, но доколкото си спомням този спектакъл беше драматичен. Въпреки че естетиката му беше компилативна и имаше някои куклени методи. Той остава твърде граничен. Искам да говорим за някой проект, създаден изцяло с куклени средства. Такъв например беше „Хартиени истории“. Мисля, че там може да акцентираме върху няколко много важни неща.

 

В този момент Димитър погледна към телефона си, който започна да свети и вибрира. Обаждаше му се Милен Апостолов – композиторът на спектакъла, който тъкмо бяхме започнали да обсъждаме. Каква ирония! Понеже в театъра няма нищо случайно, решихме че трябва да продължим с това, което започнахме преди да бъдем прекъснати.

 

– Въпреки че постановката е куклена, имаш желанието да я представяш пред аудитория от възрастни. Защо? – Попитах.

– Исках да разкажа на кратко историята на света. Не по инфантилен начин и да „образовам“ детската аудитория. Макар че това не е хубаво и пред нея да правиш тези неща, не бива да се подценява нито една публика. Затова направих спектакъл с цялата сложност и заложих кодове, за които не ме беше страх, че няма да бъдат разбрани.

– Мисля, че публиката наистина оценява това, защото помня, че на премиерата хората бяха на крака и ръкопляскаха при поклона. Дори децата. Може и да не бяха разбрали метафоричното изобразяване на мита за Вавилонската кула или прехода от селския живот към индустриализирания свят, но имаше нещо, което ги е развълнувало.

– Мисля, че си прав. Ние се опитваме да пътуваме много. Не защото мислим, че правим велико изкуство или печелим много от турнета. В България има толкова много места, в които няма нито театри, нито библиотеки – хората там по всякакъв начин са лишени от културен живот. Или ако го има, той е прекалено оскъден. Преди време гостувахме в едно родопско село. Бяха ни поканили в тамошната детска градина. Играхме точно „Хартиени истории“. След края възпитателките и децата ни прегръщаха, бяха изключително благодарни. Казаха ни, че при тях по принцип никой не ходи, защото в цялото село има пет или шест деца.

– Сигурен съм, че са ви разбрали перфектно там. Особено по-малките. В онзи район хората са свидетели на целия парадокс от последните осемдесет години. Те виждат старите възрожденски къщи, носиите на бабите и дядовците си, всички традиции, пренесени през вековете. Срещу тях обаче стои проблемът за обезлюдяването, същите тези прародители, които умират в самота, изоставените фабрики и предприятия. Едно настояще, което побира в себе си устоите на миналото и разрухата на бъдещето. Несигурността на днешния ден и носталгията по предходния, когато животът не е бил по-красив и лесен, но някак по-прост и с известна доза обозримост…

– Да, започваш една тема, за която може много да говорим…

 

Погледнах часовника си. Бяхме прескочили с около половин час уговореното време. И двамата закъснявахме за следващите си задачи. А сякаш имаше още толкова много, за което можехме да говорим. Може би друг път щяхме да продължим. Оставихме обаче достатъчно поводи за размисъл един в друг. Стиснахме ръцете си. Силно. Като че ли искахме да дадем мъжката си дума, че ще продължим това, което бяхме започнали, но без думи и излишно словоблудство. После се разделихме, всеки тръгна в своята посока. Когато се обърнах, за да видя накъде се е отправил, него го нямаше. Продължих напред. Слънцето вече залязваше, a всичко тепърва предстоеше.

 

Разговорът проведе Александър Христов

 

С финансовата подкрепа на Столична община.