Три дъги в едно небе

Разговор с Емил Йорданов от „Small Theatre Company“

Време за четене: 16 мин.

По пътя за Трявна от Габрово има една отбивка с надпис „село Драганчетата – 0,5“. Пътят става къдрав и балкански, а цифрата 0,5 звучи в главата ти като измерване на разстоянието между теб и първата звезда. На една висока точка от завоя се издига гордо дървена къща. Посрещат ни Емо, кучето Нора и Момчил – най-малкият от синовете. Изрисуван е с някакви бои по лицето и прилича на герой от фантастична епопея за космоса. Малка театрална компания не е никак малка. Имам дързостта в разгара на лятото да пътувам специално отвъд прохода Шипка, за да взема интервю от Емо, докато Деси е на среща на класа в Стара Загора, а Жоро и Силвия представят компанията в района на Казанлък. Имената са малки, а хоризонта пред къщата светъл.

Започваме разговора навън, седнали на хубави дървени пейки, с натюрморт от шопска салата и ракия. Разбирам, че това няма да е точно интервю и настройвам вибрациите си на друга честота. По ирония на живия живот започваме някак отзад напред, или от средата, когато пандемията затвори света. Емо започва така: „Април 2020-та щяхме да ходим в САЩ – имахме организирана обиколка, която се провали заради Батман и прилепите, които прелетяха над Земята. Лас Вегас, Тексас, Лос Анджелис, Сан Франциско, Канада и до източното крайбрежие, Чикаго, Бостън. Щяхме да играем  „Островът на съкровищата v.1.0 “ и „Каквото направи дядо, все е хубаво“ пред българските общности.“ Смее се откровено на този провал и разбирам, че пред мен стои артист с минимум доза его в полза на чувството за хумор и самоиронията. Като страничен ангажимент зад океана, имат идея да играят по различни фестивали; щели да пътуват с бус  като хипари от щат на щат. „Даже хардуерът щеше да бъде нает там, но стана така че тези, които ни поканиха и организираха от мрежата на българските общности и училища се върнаха в България“. Така турнето остава неосъществено, но по разказа на Емо се усеща онази склонност на мъдростта да облича в комично дори понякога неприятното.

НАТФИЗ, след завършването и смелите мечти. Имали идея за комуна. Искали да си направят куклена комуна в природата и имали мечта за променада – театър в гората. „Идеята виси. Виси си“, нарушава миналото време и продължава разказа. „В едната от театралните лаборатории в Стара Загора с Петър Пашов темата беше „Митологията на балканите“, аз правих за самодивите. Концепцията беше да се реализира в гората. Бях се насочил и към определени изразни средства – дим, роса, светлини, мъхове, исках фините материи да се сблъскат. Обикаляхме старозагорските гори , всички бяхме надъхани, бяхме хипарите – актьори в търсене на сцена в гората“. В походящ момент от разказа Нора лае, а Емо добавя, че надушвала чакалите покрай селото. Щурците ни озвучават и си мисля как това вече е променада. Към зооразнообразието в региона се добавят лисици, бурсуци и всякакви други твари. „Зимата като няма листа се вижда как сърните слизат от балкана“, казва Емо. Някой се провиква от прозореца „Тате, ти лягаш ли си?“, „Не, тате, навън сме още“. Връщам го в реалността с въпроса „Направихте ли го в гората?“. Не, защото „как така публиката ще я закараме до гората“? А идеята е още от пътуването тя да се вкара в преживяването.  Пиеш две глътки вино, после минаваш през поточето и влизаш в приказката. Не знаех това, но ето че Емо ми споделя – обичал тоталния театър, потапянето. Immersive Theatre, според него, е старото нещо, облечено в нов термин. Ароматите, докосването, има различни видове такива. Любимият му театър е интерактивният, в който всички преживяват едно нещо и публиката се вкарва във „филма“. И лека-полека отиваме към епицентъра на вълнението – виарът (VR – Virtual Reality). В него харесва потапящото изживяване, комбинацията между звук, картина, среда. „Термините са различни и това го прави по-съвременно. Хората, които го правят са различни.“

А иначе, Щастието – това е да имаш няколко дъги в небето. Тук, над нашето селско небе, поне две има. Едната гледа към Трявна. Момчил като ги видя един ден и искаше да тича и да минава под тях, момиче да става и съкровище да търси. Казах му, че няма как под две дъги да мине и да стане момиче. Тук отново отварям темата за „горския театър“, дали на хората от селото им е нужно. „На село хората живеят с това. Такъв един театър трябва да е за хората от града, които не заспиват с щурци и не се събуждат с петел. В града се губят рефлексите за тези усещания и метафизика. Но това е голямо предизвикателство“, последното си мисли докато пътува с бусче към селото. Всичко е хубаво да започне от тръгването. Започва с първата среща – от шофьора още. Казва, че той вече трябва да ги вкара в изживяването. И пак се връща към темата за VR-a, явно голямата му страст. От 2017-а година интересите на компанията са в тази посока –  да се миксират реалности. Най-силните изживявания имат въвеждаща фаза, вкарване и после има една, която ти помага да излезнеш. Като опиати е – всичко е на 360, има звук, стилизирано е, хиперреално. „Човек може да обърка реалностите. Несъзнавано, обаче, вестибуларният ти апарат помага да помниш, че си на земята. Това е като при мистериите – етапите са същите. Екстатиката е подобна, но пред това, понякога предпочитам Орфическата мистерия. Виарът не е общо изживяване, това му е проблемът. Общата емоция и настроение липсват, то е самотно изживяване.“

Признава си, че на него му е хрумнало да правят опит за VR-a. Като малък искал да стане инженер. Привлича го технологията, обича да изследва, да се зарови и да човърка в нещо. Куклената школовка има връзка с това – да  пробваш нещо, да тестваш. И така са се питали, по линия на театралните средства, кое ново го няма, какво не сме виждали, какво може да се направи. Всички се сещаме, че сме си мечтали за космически театър и че такъв в България няма. Тук се споделят идеи, които няма да напиша, защото са гениални и ще ги запазим в тайна. Емо казва, че VR-ът е „убийствен“ за такъв тип нещо. Най-запомнящото се такова изживяване е било арт и научна инсталация „Сфери“, спечелила доста конкурси  с много добро финансиране. Емо описва развълнуван: „Имаш различни опции да влезнеш в слънчевата система и според траекториите на планетите можеш да чуеш вибрациите на различните планети. Можеш да си навреш главата в Меркурий и да чуеш как звучи. НАСА има такъв диск. Как звучи Северното сияние – и  това можеш да го изживееш, докато ти разказват какво е. Все едно усещаш как се движат магнитните полета и в един момент започваш да обичаш тази вселена. И възниква екзистенциалният въпрос „Кой съм аз?“. Реално чуваш как си взаимодействат сферите, как гравитационните полета са превърнати в звуци, чуваш хармониите и дисхармониите. Беше чудесен поглед към нашата слънчева светлина. Те са честоти, които ние усещаме, но не чуваме. Защо се присмиваме на астрологията, след като ние наистина усещаме вълните и на слънцето и на планетите? То си е наука. И VR-ът е много полезен и въздействащ точно за такива неща“. Продължаваме да си говорим за това колко е важно да не правиш нещата просто по проект и технически, а да използваш възможностите на тази техника на идейно и драматургично ниво – добавям аз. В другия случай, изглежда като просто „тука да вкараме малко от това и малко от онова и ще стане модерно“. Но съществува и риск да имаш проблем с мрежата – в Стара Загора се е случило на фестивала, добавя и това със самоирония Емо. С друга емоция и закачлива усмивка споделя, че и режисьорът Злати Златев гледал там, „той е куклен инфлуенсър от 80-те!“. Изгледал го докрай, по едното време си свалил очилата и казал „То и така ми харесва на мен!“. Не могъл да го хване да си говорят, за хубаво или за лошо.

И стигаме до „Островът на съкровищата v. 1.0“ – първият куклен спектакъл с добавена виртуална реалност. Търсили са дали има, но нe открили, наистина е първият. „Зимата е празен период в сферата на пътуващите театри… Жоро и Силвия бяха на европейско турне, а ние с Деси зъзнехме в офиса тук и се чудихме какво да правим. Ние сме частна компания и работим на търговски принцип. Когато искаш да се откроиш, търсиш варианти как да си конкурентен по линия на мотивация, визия и т.н.“ Тогава попада на една статия на служител от Apple, в която той разказва за това, как всяка нова епоха има своите различни технологични иновации и как било важно да предугадиш вълните. Емо връща историята на театъра и вижда как всяко нововъведение му носи ползи. Кои са следващите технологии, които ще добавят нещо ново – осветление, специални ефекти? И започва търсене. Иновациите са им приоритет. „Най-малко искахме да добавим артикули към пазара на театъра, които ги няма – като дъвка, която е кисела и смърди на пор, но е различна. И така започнахме да търсим технологии, които можем да ползваме. Минахме през различни идеи, но хубавото е, че в момента тези технологии са достъпни. Вече има хора, които разбират и могат да помогнат, да разработят софтуера“. Ключово е следващото, което казва Емо и то е, че желанието да стане нещо е преди проекта. „От общината получихме финансиране от 17-18 000 лв., а общата стойност беше около 40 000 лв., така че дофинансирането беше пот, кръв и сълзи от наша страна. Най-скъпо беше да купим хардуера – трябваха ни телефони с определени характеристики, с които да се постигне една консистентност на представлението“.  Тръгват само с добавена реалност, да се виждат различни обекти от телефона. Гордо добавя, сякаш само го е измислил: „През смартфона може да мине всичко!“. Около 16 000 лв. изразходили  само за хардуер и да се купят телефони. Но всичко се случва в реално време, което е най-вълнуващото на спектакъла. „Тук може да се постигне една кино монтажност и бързина в смяна на фона, която в театъра не може да се случи, но искахме да останем верни на това изживяването да е общо. Смесването между тези технологии и живото действие може много да донесе на публиката“. Признава си, че при тях е бил работещ модел – не са имали средства за голям екип, за хипер изжияване. Само един програмист и един 3D дизайнер. Изводът за Емо е ясен –  успешен експеримент по линия на изразните средства, но неуспешен по линия на продажбите. Играли са го само около 25 пъти. „Прекално бутиково се оказа. Към тези технологии има голямо очакване. Капацитетът е само 20 човека в залата, което е малко. Ние нямахме други спонсори, освен общината, а трябва да се плаща и на екипа от пет човека. Тогава каква трябва да е цената на билета?“

Помни първото представление, което са играли пред 4-ти клас. След края децата питали „Кога ще е втора част?“, което веднага ме навежда на мисълта, че аз не бях от това компютърно поколение. И се връща на по-болезнената тема: „Трябваше да бъдат обаче поне 40 устройства, за да е печелившо и устойчиво“. Хубавото е, че са обиколили повечето фестивали. Емо дори ходи в някаква VR лаборатория в Баварския филмов институт. В рамките на 10 дни, от всички краища на света, се стичат хора в Мюнхен, които се занимават с добавена реалност. Това са хора, които са дълбоко в тая работа. „Лектори ни бяха кураторите на VR изложбата на Венецианското биенале. В България е малка общността и се разбираме, което е готино“.  В рамките на малко време се появяват три спектакъла с добавена реалност – „Островът на съкровищата“, „Променяне“ и на Театъра на сетивата. Значи нещо ново и непознато е развълнувало различни творци в различни точки на България, което Емо мисли за смислено и вълнуващо.

Пандемията и негово Кралско Величество Онлайнът. Създават канал с работилници и полезни неща на Компанията, в която всеки се включва с каквото може и се опитват да запазят вдъхновението и мотивацията. Ако не било това затваряне, никога нямало да има време да се мине онлайн, добавя той. Усеща го като преходен период на експерименти. Време, в което на творците им се налага да се нагласят към ситуацията. Емо е позитивен – такива глобални събития дават нови хоризонти в глобалното село. И, разбира се, възможност да се търсят начини да се представят виртуално. Това на него му е перфектно, защото кореспондира с неговия житейски момент – имат трима сина с Деси. „Няма как да се върна от Австралия и да им сготвя спагети и после да се върна да си доиграя“. Казва, че почвата се опипва в различни посоки и че винаги му се е искало да играе с други хора – един да играе от Камчатка, друг от западния бряг, трети от Драганчетата. „Нещо като компютърна игра-театър?“, питам аз наивно. Не съвсем, а може би… защо не? „В момента работим в тази посока – с развитието на технологиите това ще е възможно“. Аз все още не мога съвсем да си го представя и задавам наивни въпроси. „В Острова разчитаме на живи кукли и бързите реакции на актьора, а декорът се сменя от програмата. Системата може да се бъгне и се е случвало, но не е фатално. То си е чар донякъде, ако нямаш огромни очаквания, но ние гонихме визия на пиксел арт и децата се припознаха и се изкефиха. А много запалените по театъра и IT-ата бяха по-разочаровани заради очакванията и знанията си. Реално има VR от 60-те, само че едно време не е било с очила. Технологията разработил човек от сферата на изкуството с цел създаване на някакво ново изживяване. През смях добавя, че е фен на Джим Хенсън и Дейвид Бауи, а нощта напредва и в село Драганчетата се спуска индигово небе, на което няма три дъги. Има и хиляди звезди, които някой ден ще участват в нов спектакъл на Малка театрална компания.

Завършвам с типичното „И какво да очакваме?“, а Емо казва с лека усмивка:

„Виртуални кукли!“.

Тук запазвам мълчание и се оттеглям в живата реалност с пулсиращи мисли относно големината на Космоса, способността на театъра да се променя и защо в равнината има само по една дъга на небе…

Разговорът проведе Катерина Георгиева

Проектът е подкрепен от Столична програма „Култура“, направление „Литература“.