Снимка Куклен театър Стара Загора.

Внимавай какво си пожелаваш

Александър Христов

Постановъчен екип

„Тайната на Ленхен“ по Михаел Енде

Превод Лилия Рачева
Дравматизация и режисура Елица Петкова
Сценография и плакат: Ивайло Николов, Ива Гикова
Анимация Теодор Киряков
Музика Пламен Петков
Фотограф и трейлър Александър Богдан Томпсън

Участват: Анна-Валерия Гостанян, Елица Матева, Ивана Бобойчева, Йордан Тинков, Любен Чанев, Мария Джойкева

Михаел Енде е сред обичаните автори в българския куклен театър. Той създава приказни светове, в които децата сбъдват премеждията от най-невероятните си мечти, а възрастните си припомнят забравената способност да провокират въображението си. Вдъхновен от тази нишка, най-новият спектакъл на кукления театър в Стара Загора – „Тайната на Ленхен“, по приказката на немския писател, представя история за сблъсъка на вселените на малките и големите.

На пръв поглед този конфликт е сведен до обикновеното противопоставяне деца–родители. Битката за игра вместо уроци, за десерт вместо вечеря и за късно лягане. Срещу тази борба е отстояването на правилата, възпитанието, послушанието.

Режисьорът на постановката Елица Петкова не дава много време на въпросния сблъсък, който по принцип е очарователен, но рядко води до конкретен изход и забавя излишно сценичното действие. Тя бързо дава решението в ръцете на онеправданото дете – магията.

Още по-интересно става, когато вълшебството не идва от само себе си, а под формата на помощ от друг човек. Вещица (Анна-Валерия Гостанян) дава в ръцете на малката Ленхен (Ивана Бобойчева) решението на проблемите ѝ – онова, с което да неутрализира възрастните.

Това е преломен момент в спектакъла от гледна точка на естетиката, в която се развива. До този момент материалната среда е изчистена от присъствието на кукли, а вместо тях преобладават актьорите в жив план и техните реални действия. Оттук нататък следва съществена промяна, която в този аспект преобръща ситуацията на 180 градуса. Не само, че в постановката навлизат куклите и куклените елементи, а и сценичното действие става подвластно много повече на външни сюрреалистични влияния, отколкото на пресъздадените от действителността причинно-следствени връзки.

Този компонент на спектакъла увеличава допълнително параметрите на кинетиката и разнообразието. В един момент виждаме как Ленхен седи на пода в детската си стая и чува гласовете на родителите си; самите те от време на време преминават, а от тях се показват само краката им. Малкото момиче е в своя свят на игри и забавления.
Възрастните от своя страна също са потънали в своята ежедневна работа, сметки и други отговорности. Магията радикално променя това и събира двете метафорични пространства в един общ кръгозор. Ценното тук е, че това става без изменения в сценографските елементи и визуалната среда.

След като Ленхен слага в сутрешното кафе на своите родители две омагьосани захарчета, получени от вещицата, при възрастните настъпва физическа промяна. На няколко пъти те се смаляват и продължават да стават все по-малки и по-малки. Както до този момент са били големи хора, изиграни от актьорите в живот план, изведнъж са се превърнали в кукли, водени от кукловоди.

Оттам нататък се случват промени и в атмосферата на сценичното действие, в характера и поведението на действащите лица. Първоначално детето изпитва радост от факта, че вече то е силното, че има надмощие спрямо тези, които са изисквали от нея до преди малко. Скоро след това идва и съзнаването, че това извънредно и неколкократно смаляване може да доведе до пълното изчезване на родителите ѝ. Появява се и страхът, предизвикан от враждебния свят, където е попаднал малкият човек без подкрепата на своите покровители. Все пак, накрая настъпва щастлива развръзка и възрастните си връщат реалните размери. Финалната сцена ни връща към началото на спектакъла. И големите, и малките са вече много по-разбиращи и обичащи, защото поне за един кратък период от време са влезли в обувките на другия.

Макар спектакълът да изобилства от различни сценични елементи, забелязва се тяхното пълнокръвно и единно присъствие. Режисьорските идеи са поднесени ясно и получават видимост, надграждат се със сценографските решения, които за миг трансформират пространството и го превръщат от реално във вълшебно, от рамкирано в безкрайно.

Относно последното, в голяма помощ е и анимацията, дело на Теодор Киряков. Неговият минималистичен поглед добавя допълнително напрежение в ключови моменти от спектакъла и обогатява визуалната среда, илюстрирайки навън вътрешните тревоги на сценичните образи. Въобще един от най-впечатляващите моменти в постановката е свързан с въпросната анимация. Става въпрос за определена сцена в спектакъла, когато Ленхен е останала сама навън и започва да вали дъжд. Няма кой да ѝ отвори вратата на дома, защото родителите ѝ вече са толкова миниатюрни, че са се загубили в захарницата в кухненския шкаф. Валежът е изобразен върху стената по начин, който за момент ни кара да помислим, че триизмерният сценичен образ е изчезнал, а на негово място се е появила двуизмерна картина. Детето е изплашено, самó, предстоят му нови опасности, а навън става все по-тъмно и страшно. Сякаш за този кратък миг, в салона може да се усети страхът, уплахата, да се докосне тъгата…

В тези случаи се оглеждах около себе си и виждах реакциите в публиката, за да разбера, че въпросните мисли не са стояли само в моята глава. Гледах към лицата на възрастни хора, на родителите, до които стигаше онзи вътрешен нашепващ глас, че те самите бъркат някъде. Констатацията, че са забравили как и те някога са били малки, мечтаели са и са се бунтували срещу неща, които днес смятат за нормално ежедневие.

Реакция забелязах дори сред децата в салона. Те по своя първичен начин съчувстваха на трудностите, с които се среща Ленхен и сякаш започваха да разбират заблудата си, че светът на възрастните не е по-лесен и свободен от техния. Може би наистина съзнаваха, че те също прибързват в обвиненията си към своите родители; че да бъдеш голям означава не само щастието да имаш всичко, което поискаш, но и да носиш отговорността за него.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации.