Една част от тях играха на сцените и пространствата на Родопския драматичен театър, а други пътуваха до училища и читалища в 20 селища от областта. По традиция фестивалът „Забранено за възрастни“ се открива с подходящ за аудиторията филм. Гледахме „Чичо Коледа“, режисьор Ивайло Пенчев. В присъствието на известни актьори, завладяващо изпъкна играта на малкия Ален Ангелов, в убедителен синхрон с майсторството на „батковците“. Браво! И успех на филма.

Видях разнообразие в представленията на независимите малки трупи. Сродява ги необходимостта да са мобилни, с преносим, бързо сглобяем, но и атрактивен декор. Индивидуален е подходът и изборът им на изразните средства, съобразен с възрастта на децата. Част от куклените представления съдържат образователно послание, на което са подчинени и формалните им търсения. Изобретателен и много забавен в това отношение е спектакълът „Нарисувай ми човек“ на Център за изкуства „За Родопите“, в съавторство на Петър Тодоров и Десислава Минчева. Той е предназначен за най-малките, а също и за деца с проблеми в общуването. Подвижните елементи (художник Ханна Шварц) във формата на точка, запетая, тире, минус, обиколка, задвижвани с магнит върху бяла дъска-стена, се подреждат в забавни картинки в ръцете на един смешен, весел и забавен клоун, енергично и завладяващо изигран от Десислава Минчева. След „показа“ на стената, тя подканва децата в залата към одобрение или отрицание, ако има грешка. По този начин те получават урок за препинателните знаци, без натрапване, а с тяхното спонтанно съучастие. Въздействието на този взаимен контакт се подсилва и от музиката на Милен Апостолов в съответствие със замисъла и целта на представлението.  Този млад композитор упорито пише музика за театър напоследък и доказва, че го прави успешно.

Друга е ориентацията на Театър „Арт Ленд“ (София) – към спечелване вниманието и сърцата на  децата от началните класове. Представлението „Гон, малката лисица“, автор  Ниими Нанкичи е изградено с подчертан интерес към японската култура. Екипът – режисура и сценография Мария Банова, с участието на Юлия Коларова е избрал да разкаже  приказка с изображенията и средствата на японския театър Камишибай.  Това дава възможност децата да бъдат запознати как се превежда на български това име, каква е формата на този театър – „Хартиена драма“, а впоследствие и да разберат защо им раздадоха бял лист с графично изображение на лисицата-кукла, с която играе актрисата, облечена като японка. Един от основните за театър Камишибай похват е използван и в “Гон, малката лисица“ – пътуващ на колела Разказвач, пренася своето Бутаи – дървено куфарче, което отваря вратите си и създава сцена, в която се сменят ръчно изрисувани картини. Сценографията е колело, натоварено с вълшебната кутия, която актрисата разгръща като книга-екран и в последователен разказ издърпва страниците от нея. За това и помага и лисицата-кукла. Тази форма на театър позволява на Разказвача да води диалог с децата и те да допълват историята заедно с него. В случая белите листове бяха използвани за подобно съпричастие. Разбира се, накрая се раздадоха и бонбони, както е повелявала японската традиция – там, за да припечели нещо уличния разказвач, а у нас – да се зарадват децата.

Увлечението на Мария Банова към японската култура е намерило отражение и в спектакъла „Капитане, Капитане!“ на ДКТ – Бургас с автор Румен Николов, където режисурата, сценографията, куклите и костюмите са нейно дело. Разказът за срещата-пътешествие на един бивш капитан с едно будно и любопитно хлапе, е слязъл сякаш от рисунките на Бутаи и е превърнат в игра на живо. Капитанът влачи на количка старите сандъци и куфари (знак за отминалия му живот на смел мореплавател), а Хлапето го предизвиква за нови, въображаеми пътешествия през моретата от неговия живот, за да проумее, да научи как се става Капитан. Подръчни материали се включват в играта на измислените ситуации с трудни препятствия и страшни срещи в бурните морета. И отново – Оригами – хартиени лодки, кораби, Кит и други сценични атрибути влизат за действия в измисления свят. Изпълнението на двамата артисти Неделина Роселинова и Делян Кьосев, с непосредствен чар и усет към чистотата на детското любопитство, пренася въображението на зрителите в пространството на мечтите и убедително демонстрира, че те са постижими.

В стила на японската рисунка-миниатюра е представена и „Цялото небе“, театралната кутия или ламбе-ламбе, вдъхновена и озвучена от песни на Димо Стоянов от П.И.Ф с автор, режисьор и сценограф Мария Банова и с участието на Неделина Роселинова.

Друг вариант на театрална кутия предложи театър „Трио“ (Бургас) с „Домът ни – Океан“, автор и режисьор Александра Енева, сценография Емелияна Тотева, с участието на Ивайло Енев. Нейната цел е срещата на децата с красотата на морския свят и неговите обитатели.

Пак за по-малките е участието на Фондация „Арте Вива“ (София) с представлението „Хитрата Лисанка“. Тук сценичният разказ е в познатия модел на приказката – поука, който разчита на зрелищно статичен декор (Иво Вучков) и кукли-марионетки на героите-животни (Емелияна Андонова). Целта на това представление – да подскаже на децата, че хитростта и лъжата са лоши постъпки; че предателството на приятели е подлост, която се наказва – е атрактивно проведена от играта на Симона Нанова. Тя чаровно разказва и умело води куклите в пространството на сценичната среда.

„Малката нула“ е представление на Фондация „Горе на дървото“ (София), автори и изпълнители Румен Гаванозов и Мила Коларова, вдъхновени от едноименното стихотворение на Джани Родари. То предполага да има публика от горните класове, с повече познания и интереси от предметите в учебната програма. В „Малката нула“ актьорите са намерили подход, за да приведат поетичната структура на текста в убедително сценично действие, което е сложен творчески процес. Намерили са и подходящ материал, за да превърнат цифрите в гъвкави тела и ръцете им да ги преобразуват в различни форми. От една страна цифрите играят познат знак, а от друга – те се включват в конфликт помежду си,  с който създават сюжет. И за да вникне зрителят в посланието, че „за всеки има място под слънцето“, е нужно развихряне на въображението. Много убедително и ловко, като доказани майстори на играта, те подреждат върволицата „скарани“ от 1 до 10 цифри, в състояние на разбирателство и уважение към малката нула, несправедливо пренебрегвана от тях.

На пръв поглед заглавието „Русалка“ на театър „Весел“ (Велико Търново) напомня за красива приказка. Но самото представление демонстрира друга, доста по-амбициозна задача. Драматизацията и режисурата на Тодор Вълов по „Легенда за Лорелай“ е конструирана като история на съдбоносна любов, която завършва трагично като случка, но тържествува възвишено в абстрактна форма. Между бедната Лора, дъщеря на рибар и Рицаря–Принц, който се влюбва в нея, се случват красиви, но и грозни постъпки. Простолюдието и завижда, заради нейната хубост и чуден глас, а знатните не я одобряват, заради произхода ѝ. А Принцът използва  лъжата, уплашен от заканите на властната си, зла Майка и предава любовта към Лора, като се жени за богата годеница. В легендата се намесва и Стария дух на река Рейн, който иска да отмъсти на хората, забравили неговата мощ и обещава на самотната и изоставена девойка да дари с вълшебна сила песните ѝ, но при условие в сърцето ѝ да не прониква никаква жал. На върха на най–високата скала над Рейн, тя пеела и омагьосвала с гласа си пътуващите по реката. Всеки чувал в нейните песни това, което иска да чуе душата му, но и гибел постигала мнозина. След години Принца се върнал и тръгнал с лодка по реката, да търси своята любима. Той чул и познал песента на Лора. Тя го разпознала и протегнала ръце към него. Двамата потънали заедно в реката. Постига ги смъртта като човешки същества, но в представлението на театър „Весел“, преобразени като птици, те продължават да се обичат. Идеята, че свободният човешки дух е неподвластен на времето и пространството е внушена зрелищно с разнообразие от играещи кукли и предмети в изпълнението на Елка Баланова и Веселин Василев. Но, като че ли повече е акцентирано върху персонажите, носители на злите сили. Техните фигури са уедрени и гротесково изобразени (сценография и кукли Наталия Гочева) до степен на грозота, която плаши и въздейства стряскащо. Видях и сълзи по нечии личица в тъмното. Предполагам не от страх, а от срещата с „Русалка“ на театър „Весел“ – представление, което иска да говори и за болката, и за разочарованията в живота, с идеята за среща на децата и с неприятните чувства, които се случват в него.

В селекцията  на 11–то издание на фестивала „Забранено за възрастни“ участваха  и артисти от чужбина и в две представления показаха завидно майсторство. Това са „Жираф“ на театър „Хоп Синьор“ от Атина, Гърция и „ЕRROR 404“ на театър „Анхелес Де Трапо“ от Малага, Испания. И в двете няма текст, но анимирането на куклите е изключително професионално и изцяло подчинено на въображаем разказ, който убедително завладява вниманието и емоциите на зрителите. В „Жираф“ – авторство, режисура и изпълнение на Танос Сиорис и Евгения Цихлия, е вложена идеята, че Човека, малък или пораснал, може да открива чудеса около себе си и да се радва на съществованието си. Детето поглежда с далекоглед и с нежност докосва клоните на сухото дърво около него, заиграва се и с козичка, която вижда на хоризонта. За разлика от него, порасналият Голям проявява агресия към това, което среща по пътя си. Изтръгва дръвчетата, а вместо коза, той вижда жираф – за него нова заплаха. Действията на Големия са вариантът на загрубелия душевно човек. Него не го удивлява света. С тези съпоставки, внушени с фини и елегантни жестове във воденето на куклите и предметите върху една равна повърхнина, артистите изграждат представа за живота като богатство от разнообразие на човешкото поведение, без натрапчиви поуки и послания. Смисълът е въпрос на въображение. Играят и одухотворените, млади лица на артистите, с точно намерени и деликатни изражения, съобразени с жестовете и воденето на куклите. Много елегантно, умно измислено и въздействащо е представлението „Жираф“ на гостите от Гърция, изобразено и поместено в черно-белите тонове на графиката.

Друго, много цветно и динамично е представлението „ERROR 404“ на Вагнер Гало – автор, режисьор, заедно с Хулио Гало, и изпълнител. То е фиксирано и изградено върху съвременен проблем – в какво се превръща живота на младия човек, обсебен от компютрите и възможностите на дигиталния свят. С цел да провокира някакъв отговор, Вагнер Гало разполага Момчето, кукла-марионетка в стая–среда, запълнена изцяло с всевъзможни електронни тела и други средства за информация, както и видео стена с наблюдение на неговите действия. Всекидневието му и нощта протичат в затвореното пространство на дигиталното общуване. В него непрекъснато си прави селфита и дори  забравя, че има живо същество около себе си – кученце, за да го нахрани. В един забързан момент от екран към екран или клавиатура намира скелета му. На видео стената вижда как катастрофира с ролерите си, защото гледа в телефона, вместо в пътя. Като виртуоз Вагнер Гало успява да анимира куклата и едновременно с това да задвижва всички тела и светлини от новите технологии (включително дрон) в атрактивно и динамично действие. Неговият спектакъл е гротеска, тревожно предупреждение към младите, които бързо и лекомислено се дистанцират от реалността, от истинския живот. В залата, част от учениците в горните класове разпознаха в голяма степен и нещо от себе си. След финала на представлението зададоха много въпроси на младия и обаятелен изпълнител, за да разберат, че той е преминал през този етап на изолация и е осъзнал грешния избор да пренебрегне нормалния свят на живото общуване.

„Забранено за възрастни“ е фестивал, който упорито следва своята кауза  – посветеност и отдаденост на децата от Родопския край; отстояване на благородната цел да изгражда усет и представа за света, чрез формите на театъра и въобще на изкуството. Състоялото се 11–то издание на фестивала в Смолян, с пълните зали и училищни салони, с радостната детска глъч и оживеното общуване между артистите и публиката, за пореден път доказва, че усилията и на организаторите и на участниците, си заслужават. Понякога, дори и за една сълза!