Уважаеми читателю,

В края на декември 2010 г., когато всички куклени театри протестираха срещу готвената методика за бъдещото определяне на субсидиите, беше печално интересно да се четат форумите в интернет. Както при протестите на киното, както при протестите (много по-семпли) на драматичните театри, така и сега тези „мнения“ като правило бяха яростно негативно настроени към творците. Това са ленивци, които само чакат на държавата, а онова, което произвеждат, е примитивно и лошо, не е конкурентноспособно и т.н. Да изцедим по-същественото от едно от мненията: „Всяко изкуство, направено с подръчни материали, се превръща в дилетантщина. А децата сега гледат какви ли не филми с невероятни ефекти – как ще им задържиш вниманието с една завеса???“

Тук не може да се възрази. Съревнованието с киното, с дигиталните техники е обречено (въобще в театъра, в кукления театър в частност). Клетият театър може да разчита само на онова, което никой не може да му отнеме: случването му на живо, пред очите на зрителя. А дали тези очи ще бъдат смаяни, омаяни, разплакани или усмихнати – зависи само от самия театър.

Вече все повече ще се гледа на магията на превъплъщенията на куклата, на скоростта на трансформациите в спектакъла, и – ето нещо, което киното не го може! – на самия майсторлък при извършването им.

Така че битката не е изгубена. Ще я спечелят талантливите, неуморените, търсещите и откриващите…

Преди месеци беше разпространено Международното послание по случай 21 март 2010 г. – Световен ден на кукления театър, написано от големия театрален режисьор Робер Льопаж.

Ето го:

Подобно на много хора, и аз бях дълбоко потресен от земетресението, което наскоро опустоши Хаити. Разглеждайки снимки, препредавания на живо по телевизията и в интернет, се запитах, наред с всички поддръжници на сценичните изкуства, кое ще бъде най-ефективното средство за изразяване в човешко измерение на такъв катаклизъм? Кой би бил най-добрият посредник, който, без да предизвиква унизително съжаление, може да вдъхнови солидарност, без да е нравоучителен – да провокира най-добре в собственото ни тяло отзвукът на физическата болка от раните и ампутациите?

Всъщност, запитах се как може човек да транспонира на сцената не само скръбта на хората от Хаити, но също и устойчивостта им, която едновременно ни разтърсва и вдъхновява?

Стори ми се, че куклата ще бъде най-добрият посредник, за да изрази тази трагедия. Нейната безпомощност, нейната уязвимост, но в еднаква степен силата на нейната чистота и невинност правят връзката между интимното и уникалното със зрителя. Такава солидарност вероятно произтича от основно предимство, което тя притежава пред човешкия театър и киното: актьорът играе роля, а куклата е винаги истинска.

За разлика от актьора, жестокостите, пренесени към куклата, не са неискрени. Когато конците ѝ се късат, когато е победена, подигравана, унижавана, малтретирана или разкъсвана, тя никога не се оплаква. Тя се поправя, възстановява се отново и пак е на крака, сякаш е нова.

Тази истина дарява куклите с необикновена сила, тъй като те, изглежда, едновременно са способни както на безчинства към съдбата, така и на куража, необходим на света, за да се възстанови от руините.

Каква вяра в силата на куклата, на кукленото изкуство, каква категорично изразена увереност, че бъдещето им принадлежи!

Нека поемем освежителна глътка от силата на цитираните думи на Льопаж, нека стиснем в уморените си кукларски длани поне синапено зрънце от неговата вяра. Така пътят за Хамбург ще ни се стори не само някак по-ясен и приемлив, но и единствено възможен, единствено имащ някакъв смисъл за нас…

Никола Вандов
главен редактор