Александър Христов

След впечатляващото начало на Панаира, днешният втори фестивален ден предложи не по-малко интригуваща програма.

Отиващото си лято започна с продукцията на Държавен куклен театър Сливен – „Кралят Елен“^[1]. Точно в 11:00 започна нейното представяне в централния салон на Столичния куклен театър. То беше повторено и от 17:00 на същото място за тази част от публиката, която не предпочете ранния час в последния почивен ден от седмицата.

Зрителите и на двете представления нямаха повод за разочарование. Във всеки един от тези случаи гледащите бяха посрещнати от вълнуваща история, показана цветно и пъстро.

Популярната пиеса на Карло Гоци, интерпретирана от режисьора Бисерка Колевска демонстрира впечатляващ баланс между магично и реалистично. Нейният подход показва отношение към детайлите в присъствието на действащите лица, но и позволява на зрителите да разширят хоризонта на въображението си.

Визуалните решения в спектакъла на Свила Величкова оставиха впечатление за зрялост и прецизност. Идеята ѝ за декор, който лесно променя формата и предназначението си едновременно изостряше вниманието на зрителите и провокираше изпълнителите.

Самите актьори и без допълнителните предизвикателства бяха принудени да положат извънредни усилия. Съставът беше сведен едва до двама души – Любомир Желев и Георги Янев, които се въплътиха във всичките единадесет роли, зададени в драматургията. Този спектакъл се превърна в истинско удоволствие за публиката.

Хедонизмът в програмата на Панаира беше рязко прекратен от вечерното представление. Фестивалният ден ме заведе до едно от култовите куклено-театрални пространства от последните 30 години (а и любимо място на авторите в нашето издание) – „Ателие 313“.

Става въпрос за авторския спектакъл на Петър Пашов – „Пиано на луната“^[2]. Това е един разказ – неподправен и докосващ болезнено най-опънатите струни на неговите свидетели. Той е труден за преглъщане, определено не е предназначен за всяка публика, но тази, която доброволно е решила да го наблюдава, определено не е сгрешила. История за живота на българските артисти – с ирония и присмех на цялата претенциозност, но и с известна доза критичност към бруталната действителност, за която всички знаем, но твърде рядко си позволяваме да коментираме. Тази и други сюжетни линии, които откровено възпаляват и провокират.

И всичко, поднесено със средствата на високия театър. Потресаваща сценография, дело на Димитър Димитров, която не може да се опише, а трябва да се види. Страхотните млади актьори – Даниел Кукушев, Елин Стоянова, Йордан Тинков, Венцеслав Димитров, Павел Громков, Даниел Добрев, играещи на ръба на възможностите си от първата до последната минута…

^[1] Тук можете да четете подробната ни рецензия за спектакъла – https://kuklart.bg/kralyat-elen-na-kuklen-teatr-sliven-rezhisor-biserka-kolevska/

^[2] Тук можете да четете подробната ни рецензия за спектакъла – https://kuklart.bg/piano-na-lunata-po-motivi-na-valeri-petrov-v-atelie-313/ 

***

#onlineмодул

Валентина Вирянска

„Визуални поеми“ на испанската компания „Жорди Бертран“ е първият спектакъл от онлайн програмата на тазгодишното издание на фестивала „Панаир на куклите“. Всеки спектакъл ще бъде достъпен в рамките на 48 часа след излъчването му. Така зрителите, които не са успели да го гледат ще имат тази възможност на страницата на Столичен куклен театър. Удобството на такъв формат спектакли е, че биха могли да се гледат в удобно според предпочитанията на зрителя време и място.

Спектакълът е съставен от игрови откъси, в които буквите от „A“ до „Z“ една по една оживяват, за да разкрият пред нас своя таен живот тогава, когато не са подредени по редовете на книгите. В началото, буквите изскачат от куфара на разказвача, Жорди Бертран, като всяка от тях се представя по своя уникален начин предопределен от формата или звученето ѝ. В миг се провокира асоциацията, тогава когато за пръв път човек се запознава с буквите, как всяка му прилича на определен образ, или му напомня на даден звук от околния свят. Така например „S“ напомня на гърмяща змия, както по извитата ѝ форма, така и по свистящото ѝ звучене, а „F“ прилича на прегърбен разкихал се старец, излязъл на разходка посред ветровита зима. Съчетанието между буквите „Y“ и „U“ ражда във въображението цял човек, който не само има две ръце и два крака, но дори танцува на класическа музика, като подхвърля във въздуха топка и умело прелита със скок от крак на крак.

Куклите в спектакъла са направени от мек дунапрен и се манипулират от кукловодите чрез прикрепени за тях пръчки, които позволяват формата им да се променя по необикновено жив начин. Прецизните движения на актьорските ръце оживотворяват материята дотолкова, че напълно се доверяваме и виждаме как на сцената има не кукла, а малък олимпийски спортист с много лош късмет. Докато наблюдаваме пъргавите подскоци на смелия гмуркач с всеки негов неуспешен опит, се надяваме най-сетне да улучи малката купичка с вода, въпреки последователните му пропуски.

Отличителното във „Визуални поеми“ е, че макар главните персонажи да са буквите, тук няма езикова бариера. Езикът на спектакъла би бил разбран от всеки един зрител независимо от неговата националност, или филологични познания. Не е необходимо да сте полиглот, за да разберете историята от образи разказана с буквите на латинската азбука. От своя страна това ни навежда на мисълта, че буквите са само отделни частици, всяка от които има свое съдържание и характер, но сами по себе си те не биха слово-образували какъвто и да е смисъл без намерението на разказвача.

Подредбата им от звуци в срички, думи и изречения е в ръката на човека, боравещ с езика като инструмент за сътворяване на словесни образи. Не е случайност, че едни думи са по-благозвучни от други, или някои истории носят повече дълбочина на съдържанието от други. Само случайността, разбирана като произвол би олекотила смисъла на разказаното.

***

Десислава Василева

Представлението „Някъде другаде“ на Куклен театър Любляна е част от онлайн селекцията на фестивала. Никога не съм харесвала записите на представления, особено тези, които са заснети със статична камера. Тази липса на наблюдаване, на живото присъствие, нарушава цялостно търсения ефект. Тук обаче е различно. Представлението е снимано със статична камера, но цялата емоция и еуфория въобще не се губи. Може би това се дължи на стесненото пространство, което почти става клаустрофобично.

Войната и нейните последствия са изключително важни теми, които със сигурност трябва да достигат и до децата. Екипът се е справил повече от добре с поставената задача. В началото дори един възрастен трудно би се досетил какво се крие зад ботушите и самолетите. Полярните емоции – страх и надежда, болка и щастие са разгледани през призмата на едно малко дете. Ужасът от войната не изглежда обичаен, бих казала, че дори е по-голям. От разрухата, хаосът и неприкритият боязън, та до крайните загуби на обичани членове от семейството.

Самото представление носи едно откритие в себе си, нещо което не бях виждала в кукления театър – съчетанието на анимация с кукловодство. Вместо кукли, на сцената се прожектират образи, които лесно се пренасят от едно място на друго, но не това е впечатляващото. Хрумването да водиш куклата, но и да я създаваш, да контролираш и коригираш емоциите ѝ с помощта на един тебешир – това е ядрото на представлението.

Актрисата Ася Кархиманович Бабник е усвоила толкова добре съвместната работа с прожектора, че дори на моменти „допълва“ образите, които изникват на черната дъска. С лекота плъзга тебешира и рисува нови пространства. Всъщност, по-голямата част от „рисунките“ са анимирани, но със сигурност в мен ще остане искрената изненада, когато нарисуваното куче започва да си сбръчква нослето, а след това се раздвижва.

И макар заснето със статична камера и гледано от фотьойла в моята стая, историята на малкото момиче ме трогна. И няма да излъжа, ако кажа, че си поплаках тихо за изгубените ни ценности.

Фотограф Милена Стойкова

Проектът е подкрепен от Столична програма „Култура“, направление „Литература“.