Уважаеми читателю,

Това са 104 страници за любовта. Към кукления театър, разбира се…

Вече си забелязал, че този брой е юбилеен. При това имаме два юбилея. Един голям и един малък.

Големият юбилей е този на Столичния куклен театър. Първопроходецът сред професионалните ни куклени театри навърши 70 години. Винаги сме следили с особено внимание работата на този театър, защото като правило тя е задавала и задава нивото на театрално мислене въобще в българския куклен театър. Така че сърдечни пожелания за бъдещи успехи на колегите от СКТ!

Онова, което с Михаил Байков (с характерната ни скромност) определяме като малък юбилей, е настоящият десети брой на „КуклАрт“. Спес­тявам ти, скъпи читателю, разкази от жанра „започнахме в края на 2007 година в една малка задимена кухничка“, не защото не е истина, а защото кухничката продължава да е същата. Както и желанието ни да продължим, защото културата на един театър не може да се развива без памет и без критика…

Следва един преживян анекдот. През 2015 година попадам на екскурзия в Амстердам и там ни завеждат в едно знаменито място, където от край време шлифоват диаманти. След увлекателния разказ ни донасят да видим няколко едри диаманта, след това едни по-ситни и т.н. Диамантите не са ми слабост, но все пак се вслушвам във въпросите на групата. Те естествено са свързани с цената на видяното. Понеже в отговорите фигурират немислими суми, някой найсетне с присъхнало гърло пита: „А няма ли още по-малки, по-евтини?“. Отговорът беше: „Има. Но това вече не е при нас. Това е Сваровски…“

Защо разказвам тази и смешна, но и поучителна история, в която гордостта от майсторлъка, качеството и световното реноме, елегантно се преплита с донякъде високомерното отношение към неистинското, към заместителя, към сурогата? Защото ми се иска да ви уверя, че винаги сме се стремили да различаваме едното от другото, и поне тук, на територията на съсловното ни издание, да мерим нещата с Хамбургска мяра (за която писахме още в първия брой).

Към това ни задължава и вечно неспокойното и самовзискателно мислене на две големи дами на българския театър Николина Георгиева и Юлия Огнянова, с които през тази жестока към куклениците и българската култура 2016 година се разделихме. Когато Мая Новоселска написа за Юлия Огнянова „Отиде си част от нашата душа!“, аз си мислех и за Николина, и за Юлия.

Защото наистина за това става дума…

Никола Вандов
главен редактор