Никола Вандов. Като дете мечтаеше ли да бъдеш режисьор и изобщо какви мечти имаше като малка?

Веселка Кунчева. Не съм мечтаела за това, но помня, че като малка бях много затворено дете и много по-интересно ми беше да си измислям някакви неща, някакви истории, герои и т.н. Най-интересната ми игра беше да си играя на „Не се сърди човече“ сама, срещу още трима души, които предварително ми отнемаше часове да ги измисля. Аз знаех кой какъв характер е. Каква е мотивацията му да играе, каква е целта да спечели, какво постига с това. Докато играех тази игра и хвърлях зара и от името на другите, те се сърдеха, вдигаха скандали. Една игра продължаваше два, три часа и беше безкрайно интересно. То е като да четеш книга. Много-много не играех с децата. Имаше момент, в който майка мислеше, че съм социопат. Всичко това ме кара да си мисля, че още от много малка съм имала желанието, явно, да си създавам свои измислени светове, т.е да създавам по-различни светове, които да вървят и аз да ги следвам. Връзката ми с театъра иначе беше доста случайна. Брат ми тръгна на уроци по „актьорско майсторство“. Покрай него и аз тръгнах на школа при Орхан Таир. Така лека по лека започнах да участвам, но осъзнах, че имам много силна сценична треска и че всъщност ми е много по-интересно да наблюдавам от другата страна. Когато кандидатствах режисура, първо ме прие проф. Атанас Илков, впоследствие се преместих при проф. Славчо Маленов.

Никола Вандов. В едно интервю казваш, че Мариета Голомехова е твоят голям учител, от когото много си научила, но имаш и още да научиш. Така ли е?

Веселка Кунчева. Абсолютно. Дай Боже и още да уча. Иначе няма смисъл от тази професия. За мен Мариета е най-големият учител и то свързан с практиката. Големи учители мога да назова още много – от киното, от театъра, от книгите, но Мариета е човекът, с когото продължихме заедно да се учим. В началото само аз поемах от нея и някак си тя ми даде вярата, че това което виждаме и искаме да направим, че пътя, по който вървим – е верен. В началото „неизвестните“ са много повече от „известните“. За мен голямата промяна и пътят, по който тръгнах да създавам театър, който на мен ми е интересен, беше уъркшопът в Стара Загора, в които ръководители бяха Петър Пашов и Петър Цанков и те ни водиха по пътя на това да опиташ, да се отпуснеш, да не търсиш резултат. Без да се страхуваш, че ще сбъркаш, ще пропаднеш, че пътят не е верен. И всъщност тогава осъзнах, че искам да правя именно такъв театър. В началото тръгнахме да създаваме „Голямо кихотене“, „Пинокио забранено за деца“ и други изключително трудни за създаване спектакли. Трудни, защото системата, по която работехме, не беше приета. Това да нямаш стабилна драматургия, да тръгваш от нищото, да изследваш по-скоро темата, която всъщност разработваш, и спрямо това, което подават актьорите на сцената и благодарение на материалите, които им даваме с Мариета – продължаваш да го разработваш. Всеки спектакъл е рисков, когато работиш на този принцип. Никога нямаш гаранция, че наистина ще стигнеш до това място, за което си тръгнал. За мен във всяко навлизане в спектакъла съществува винаги незнанието дали ще можем да се върнем. Винаги, когато в процеса на работа почувствам комфорт, когато се почувствам добре, в свои води, знам, че нещо не е наред и веднага създавам дискусия с Мариета, в която ние трябва да разберем къде има грешка. Не бива да ти комфортно, не може да ти е добре. Това означава, че някъде си стъпил на сигурно.

Никола Вандов. Има нещо мазохистично в това, но казват, че голямото изкуство така се прави…

Веселка Кунчева. Кольо, иначе човек е мързелива натура. Той винаги се подвежда към по-сигурничкото, към по-лесничкото – това е заложено в нас и ние непрекъснато трябва да се борим с това. Като стъпиш на сигурно – според мен спираш да живееш. Странно, че точно сега пиша сценарий за тресавището, в което стоим и, стоейки, потъваме, страхувайки се да изпълним това, което искаме. Когато пиша и текстове винаги има едно изнасилване на душата. Ти трябва да вземеш едно късче от мен и да го извадиш. С всеки проект душата все повече се защитава. Тя знае механизмите, през които искаш да проникнеш в нея и си слага защита. И все по-трудно е да разбиеш тези защити и да извадиш нещо отвътре, защото е болезнено. За да седна да напиша нещо малко, ми трябва много по-дълъг период, за да проведа тази битка със себе си. Да накараш тази душа да изскочи, а не да се крие комфортно.

Никола Вандов. Има ли си случаи, в които си се „удавяла”?

Веселка Кунчева. О, да! Да! В „Последното изкушение“, според мен, абсолютно потънахме. С „Живота бяс“ също. За мен това са двата големи… няма да ги нарека провала, ще ги нарека неслучвания докрай, както е трябвало да бъдат. Вината е изцяло моя и то е, защото се уплаших от авторите. Това са огромни автори – Казандзакис и Достоевски. Те са толкова мощни, че не можах да ги преборя. Когато се каниш да влезеш в подобно море и да плуваш в него, трябва да си готов да се бориш с него, а не просто да се оставиш в него. Аз се оставих, защото толкова беше голям респектът ми и толкова малка се почувствах, че просто реших изцяло да обслужа техните текстове, а те в крайна сметка са литература. Театърът не е литература! Оттам дойде според мен неслучването на спектаклите. Когато започнах да работя „Последният човек“, а Оруел също е голям автор, в началото имах такава криза. Аз отново започнах да вадя автора и си спомням, че беше кошмар, докато не се преборя със себе си. Трябва да застанеш срещу автора като партньор. Няма друг начин. Трябва да го вземеш и да го преведеш през себе си, а не да казваш – текстът е гениален. Да, гениален е, но това е литература. На Оруел не позволих да ме удави, да ме повлече.

Никола Вандов. Имаш спектакли, които да са свързани с дълбинни душевни изживявания, като страха, например, и в спектаклите си успяваш да ги внушиш. Това ли са кошмарите и виденията, които те мъчат и постепенно гледаш да ги вадиш от себе си. И, ако е така, това освобождава ли те от тях?

Веселка Кунчева. Театърът е лично споделяне. Не бива в театъра да правиш каквото и да е било, ако нямаш лична подбуда. Не знам дали ме лекуват спектаклите? По-скоро отварят някакви неща, които крия в себе си. С Мариета това е едно от основните неща, в които вярваме – за да започнеш един спектакъл, трябва нещо много силно да те боли. Не просто искам да ти разкажа случка от живота си, а нещо, което не мога повече да издържа. И трябва да го споделя. И то не е само лично. То е и твое, и твое, и твое. Със сигурност проблемът, който споделяме, трябва да е общочовешки. Няма човек без страх, без демони в себе си. Не знам дали създаването на спектакъла ми помага по някакъв начин. Ако спектаклите са искрени и не лъжеш в тях, мисля че тогава спектакълът би могъл да докосне повече хора.

Никола Вандов. В спектаклите ти винаги виждам някакъв вик, насочен към човека, и бях приятно изненадан, когато видях в „Мария от Буенос Айрес“, че това е вик, че трябва да се обичаме, да забравим мрака в душите си.

Веселка Кунчева. Мен ме вкарват по принцип в групата на мрачните режисьори, депресивните. Сега забелязвам, интуитивно, че непрекъснато започва да търся именно тази надежда. Много е крехка, но непрекъснато имам нужда от нея.

Никола Вандов. Не може без надежда. Може да се показва какво дреме в човека, но и че има изход…

Веселка Кунчева. То изход може да няма, но надежда има. (Смее се.)

Никола Ванадов. Как се срещнахте с Мариета Голомехова? Чудо е такава симбиоза, не на всеки му се случва. Знаеш ли колко режисьори не успяват да се реализират именно поради криза на доверието в екипа им…

Веселка Кунчева. Когато трябваше да се дипломирам, се обърнах към Славчо Маленов и го попитах кого ще ми препоръча. Някак си не можех да припозная от сценографите по моето време, стилистика, която си представям за моят спектакъл. Той ми препоръча Мариета. Каза ми как изглежда. Аз не я бях виждала никога. В момента, каза ми, е в централната сграда на НАТФИЗ, намери я на третия етаж. Отивам аз към Ректората, попадам на Мариета (той ми я описа много добре), заставам до нея и я чувам как разговаря с някаква жена, на която ѝ отказва, защото е страшно заета, не може… И аз си викам – чудно! Пита ме каква е идеята ми за дипломния спектакъл – трябваше да направя „Малкият Цахес, наречен Цинобър“, аз ѝ разказах. Попита ме каква е темата. Аз ѝ казах, че е посредствеността и тя ми каза – да, започваме да работим. Започнахме да се срещаме. В началото беше кошмар, защото тази жена има толкова огромна енергия, която не можех да понеса. Аз съм интроверт, тя е екстроверт. Аз обичам да обмислям нещата, тя обича първо да ги бълва, после да ги мисли. След срещи с нея се прибирах и винаги първо спях по два часа, за да мога да се възстановя. Буквално ме съсипа с идеи, образи и разсъждения. Беше като ураган, в центъра на който попаднах. В един момент започнах да се адаптирам. Не че можеш да култивираш ураган – все още ми е невъзможно. Беше мощен процес, още в началото, на който стана ясно, че ще продължим да работим заедно цял живот. Има такива срещи в живота, които ти просто знаеш, че са знакови и са част от живота ти. Ти дори не се и бориш срещу това. То е знание, което ти се дава отгоре и точка. Мариета за мен е най-важният човек и аз не мога да отделя собственото си творчество от нейното. За мен то е чиста симбиоза затова ми е много странно като говоря за „моят театър“, той не е мой, а наш.

Никола Вандов. Куклен театър, драматичен, опери, сега и кино… Как преминаваш от едното в друго и оттук ще възникне въпроса: Има ли нещо, което не ти достига в кукления театър? Импулсът да отидеш към операта дали е защото искаш да кажеш неща, които не могат да бъдат казани с кукления театър?

Веселка Кунчева. Наистина вярвам, че вече трябва да влезем в театъра на синтетичните изкуства. Че трябва да започнем да унищожаваме тези граници на куклен, драматичен, движенчески, документален… За мен театърът трябва да може да борави с абсолютно всички средства. Ограниченията идват оттам, че действително кукленият театър работи най-малкото с конкретни размери на сцената. Как да направя „Исус Христос супер звезда“ в кукления театър?

Никола Вандов. Осъзнаваш, че куклата може ред неща, но и ред – не може? Къде е силата на куклата, къде е слабостта ѝ?

Веселка Кунчева. Куклата няма слабост! Въпросът е дали имаш нужда от нея. То е същото, както говорихме за правенето на спектакъл – трябва да имаш нужда да го направиш, да го изкрещиш. Същото е и с куклата. Ти не можеш да вземеш една кукла, само защото си в куклен театър. Тя трябва да ти е нужна и трябва да е създадена така, че да не може да бъде заместена с нещо друго, което да изрази това, което тя изразява. Това е кукленият театър. За мен е доста по-сложен, от гледна точка на това, че ти първо трябва да измислиш това, което искаш да кажеш, да го синтезираш и след това всичко да го преминеш през куклата. Знаем, че куклата не може да понесе огромно количество текст. Как трябва да синтезираш нещата така, че тя да го изрази чрез действието си, чрез образа си и възможностите си.

Михаил Байков. Насочвам вниманието ти към един любим и важен в кариерата ви спектакъл – „Аз, Сизиф“. Какъв беше пътят до него?

Веселка Кунчева. Дълъг. Ние го репетирахме 9 месеца. Колкото да износиш едно бебе. Минахме през много грешни пътища. Връщахме се отново. Тръгвахме и пак се връщахме. В един момент имах чувството, че самата аз съм Сизиф. Беше безкрайно. Кошмар и щастие. Това е един от най-мощните ми процеси. „Аз, Сизиф“ тръгна по обичайния начин. Темата, която ни вълнуваше беше „смисълът на живота“. Мариета не беше щастлива от тази тема, защото тя не е мрачен човек, но се съгласи и започнахме експериментите. Огромно количество експерименти и постепенно почнахме да виждаме кое е вярно и кое не. Кое можем да изразим. Знаеш, че като основа ми служеше „Митът за Сизиф“ на Камю. Един от най-силните ми спомени, които имам, е свързан с премиерите. Той имаш две премиери една пролетта, след което аз трябваше да довършва разни неща с актьора Христо Таков и след това трябваше да представим спектакъла през септември. Разликата между двете премиери беше огромно и това се случи защото, когато показахме тъй наречената първа премиера, в нея нямаше никакви текстове. Тогава си бях поставила за цел да направим спектакъл без никакъв текст, т.е изцяло да изразим идеите си чрез визия и действие, осветление и музика. Тогава разбрах, че всъщност аз съм се превърнала в тиранин на спектакъла. Връзката между един спектакъл и този, който го създава, е точно като връзката между родител и дете. И родителят трябва да знае кога да помага на детето да проходи и кога да го остави то само да започне да прави изборите си, да избира пътищата си: да пада, да става, да плаче, да се смее. И когато си позволиш да му влагаш собствените си амбиции, за мен това е тираничност. Случвало ми се е, но мисля, че винаги съм се връщала назад и съм оставяла спектакъла да си тръгне сам напред. В „Сизиф“ бях си наложила, че няма да има текст и, когато осъзнах, че е егоизъм от моя страна, а спектакъла има нужда не просто от текст, а от поезия, това беше един от големите ми уроци, които получих и понеже го осъзнах седмица преди премиерата трябваше буквално да ги напиша за ден и една нощ. Обадих се на Леонид Йовчев, който беше великолепен в изпълнението си и с Христо Таков за два дни променихме спектакъла.

Михаил Байков. А как се родиха тези поетични текстове?

Веселка Кунчева. Спектакълът ги поиска. Те не бяха мое желание да пиша. Това вече беше спектакълът, който като мое дете ми каза: „Помогни ми!”. Което е различно.

Михаил Байков. „Аз, Сизиф“ много пътува. Как го посрещат в чужбина? Какво ви казват, когато го видят?

Веселка Кунчева. Различни неща ни казват. „Сизиф“ е много добре приет навсякъде, където сме ходили. Спектакълът е общочовешки. Проблемът му е извън нация, континент, специфики на всяка държава. Затова и се приема по приблизително еднакъв начин навсякъде.

Михаил Байков. Същият ли е комфортът и енергията, която влагаш, когато работиш с един човек на сцената и едно камерно пространство и когато на сцената има оркестър, балет, артисти?

Веселка Кунчева. Много е различно. Даже всеки път, когато посягам към такива големи проекти като „Мария от Буенос Айрес“ или „Jesus Christ Superstar“ след това се заклевам, че ще правя моноспектакли (смее се), защото тази енергия, която влагаш към един човек ти трябва да я вложиш към 80 човека. Но това не е едностранно, защото, когато ти даваш, отсреща също ти дават. И едно е да поемеш енергията на един човек и съвсем друго е на 80 души. Буквално имаш чувството, че си на дрога. Зарядът е много мощен и е много красиво. Като да скочиш с бънджи.

Никола Вандов. Наложи се да смениш актьора в „Аз, Сизиф“. Позволяваш ли на новия актьор да тръгне в собствена посока и следваш ли го като режисьор?

Веселка Кунчева. О, разбира се. Когато започнахме работа със Стоян Дойчев, му казах, че му давам пълната свобода да се припознае в Сизиф. И че, ако Христо Таков се е припознал като един Сизиф, на мен ми е ясно и даже настоявам Стоян да се припознае като друг Сизиф, като неговия си, защото ние сме различни хора. В репетициите, които имахме със Стоян той откри доста свои неща, които аз му помогнах да развие, да обогати, да станат негови. Това е много важно. Не може просто да вкараш един човек в чужда кожа и, ако го направиш – ще личи.

Михаил Байков. Какво не им достига, според теб, на българските директори на куклените театри, за да създадат нужния комфорт на режисьорите да работят спокойно? И какво би казала за онези, които въпреки всичко успяват да го направят?

Веселка Кунчева. Сега завършихме уъркшопа по „Майстора и Маргарита“ в Кукления театър в Стара Загора и мога да кажа, че за мен Дарин Петков остана единствения Дон Кихот в кукления театър. Той остана единственият, който влага ресурс, средства, за това да се търсят нови форми, нов език. Да се експериментира без да има гаранции, че ще има резултат и че това ще му донесе каквито и да е дивиденти. Той иска българското куклено изкуство да се развива и е единственият, който дава възможност това да се случи. Всички са притиснати в това да се гони бърз резултат, и Дарин е в тази ситуация. Но знаем много добре, че когато целта ти е резултат, а не изкуство, ти получаваш резултат. Когато тези директори са притиснати да вадят резултати – те гонят резултати и вадят резултати и цялата машина заработва за резултат. И тук всъщност идват нашите битки – на режисьори, сценографи и актьори – да ни стигне времето така, че да не постигнем просто резултат, а да създадем нов свят. Защото спектакълът наистина е един нов свят. Свят, в който съществата говорят на друг език, гравитацията е друга, небето е с друг цвят, всичко е друго. То е като с детето – няма как да го родиш за три месеца, защото бързаш и имаш друго работа. Не става, трябва време. Трябва да го износиш, а в момента износването не е приоритет. И не само не е приоритет, то не се толерира и оттам според мен идва проблемът на българския театър. Нежеланието за износване, за обгрижване, за изчакване да се роди. Този конвейер, в който попадаме и той не е само в театъра, в живота въобще.

Михаил Байков. Обратим ли е този процес?

Веселка Кунчева. Абсолютно. Мисля, че нещата могат да се оправят, стига всички да го искаме. Трябва да спрем да „скалъпваме“ спектакли, защото това е наистина обругаващо всички, които участват в този процес. Обидно е към кукленото изкуство, към хората, които го правят, към публиката, затова че им се дава един fast food. Това е нещо, с което никога няма да се примиря. Но знам и че винаги ще продължава.

Михаил Байков. Оптимист ли си в този смисъл за българския куклен театър? Мислиш ли, че ще има порив това, което правите с Мариета, да бъде продължено?

Веселка Кунчева. Човешкият дух колкото и да го мачкаш – той винаги се възражда, затова смятам, че има надежда. Дори насилствено да заливаш с посредственост изкуството, то винаги ще се възражда. Винаги ще има бели лястовици. Не мога да кажа, че цялото куклено изкуство ще тръгне в един подем. Това е утопия. Винаги това изкуство ще намира начини да пробива, да си поема дъх, да полита. Да не забравяме, че българската куклена школа е една от най-мощните и разработени куклени школи. Българският куклен театър винаги ще пробива нагоре.

Никола Вандов. Сега, след като завършиш Булгаков, знаеш ли кой ще е следващият автор, който ще работиш или го решаваш ситуационно?

Веселка Кунчева. Има автори, които винаги са ме вълнували. Патрик Зюскинд, например е сред тях. Отдавна искам да направя „Парфюмът“, но за пореден път се сблъсках с авторските права. Също много искам да поставя „Психоза 4:48“ на Сара Кейн.

22.09.2020 г.