Габриела Евстатиева. Сценографът е особен вид художник. Как бихте обяснили вашата професия на някой, който не се занимава с театър?

Ивайло Николов. В интерес на истината повечето пъти ни бъркат със стенографи – професия, която много рядко се среща. Често, когато се прибирам в родния ми град Монтана и трябва да обясня на роднините и приятелите си с какво се занимава сценографът, казвам с две думи, че е човекът, който прави костюмите и декора за едно представление. Реално това е доста по-сложен и динамичен процес, който се случва преди един спектакъл да се срещне със зрителите. Сценографът е художник, който в съвместна работа с режисьор, работейки по даден текст или драматургия, прави визуалния образ на едно представление.

Габриела Евстатиева. Кога се случва магията в сценографията?

Ива Гикова. Целият процес от рисунката до вече готовата конструкция и костюми на сцената е магия. Работили сме с режисьори, които имат много визуален поглед и богато въображение и могат детайлно да си представят проекта още на лист хартия или опростен макет. Когато аз си представям детайлно всичко в главата, очаквам и събеседникът да си ги представи, но това не се случва и това е нормално. Има случаи, в които дори и с макет не е ставало много ясно за режисьора това, което си представям и тогава е трябвало изключително детайлно да работя по костюмите и най-вече куклите на спектакъла. Всъщност, на мен това ми е най-интересното – от рисунката и от скицата да видиш вече готовата сценография и костюми. Много обичам да рисувам скици на костюмите, а след това да работя по тях заедно с шивачката. Най-интересно става, когато започнем да сравняваме скиците и готовия костюм. Процесът на изработката – това е най-хубавата част.

Ивайло Николов. При мен рисуването идва в по-късен етап. Различните сценографи имат различен подход. Специално при мен, първо е осмисляне на текста. Първоначалните виждания на режисьора, които често не са нищо конкретно, а просто някаква посока, в която той си представя, че могат да се случат нещата, но всичко тръгва от текста. Първо идват идеите, като някои се отхвърлят, а други трябва да се до оформят. Неща, които биха могли да станат или не спрямо обстоятелствата. А както знаем, днес театърът е на първо място прагматична машина и всяко едно представление има своята конкретна цел, особено в кукления театър. Този начален етап е най-креативният от гледна точка на това, че няма никакви ограничения при мисленето по даден текст. Могат да се нахвърлят всякакви идеи и това е най-плодотворната среща между сценографа и режисьора, защото няма конкретна цел и задача в дадения момент, която да слага рамка на творческото вдъхновение. Любими са ми първата и втората рисунка, третата, петата или един куп с рисунки, от които може и нищо да не стане, да не влязат в употреба, но процесът е изцяло художествен и изпълнен с творческо вдъхновение. Когато с режисьора вече стигнем до решение, тогава започва друг един механизъм и се задвижва друга машина, която е в ателието или на сцената със сценичните работници и нещата стават много по физически и в други параметри, обвързани със срокове и финанси. Затова всъщност и този първи етап на рисунката е най-свободен за сценографа.

Габриела Евстатиева. Присъствате ли на репетиции на маса?

Ива Гикова. Да, присъстваме поне в началото на четенията, които много помагат да се изгради представа как трябва да изглежда самата кукла, какви движения и какви функции да има.

Ивайло Николов. Да, това е първи етап на придобиването на някаква форма и е по-скоро игра на мисълта, затова и нещата понякога не изглеждат точно така, както си ги представяме – за добро или за лошо.

Габриела Евстатиева. Помните ли кога за първи път решихте, че искате да се занимавате със сценография?

Ива Гикова. Аз първо влязох в Националната художествена академия в София (НХА), специалност Керамика. Оказа се, че не е моето и почти не ходих на лекции. За сметка на това имах много съученички от гимназията, които бяха приети в НХА Сценография за драматичен театър. Тях ги водеха на много интересни места в театрите – под сцената, в гримьорните, зад кулисите и аз ги молех да ме взимат с тях. Тогава ни заведоха в Народния театър и обиколихме всички негови кътчета. В този момент се влюбих в театъра и това беше чистата магия, която могат да я усетят само хората, които се занимават с театър. Само те могат да обяснят това чувство.

Друга причина поради, която се насочих към сценографията и по-конкретно куклената сценография, беше моя учителка в гимназията, която ми каза за сравнително новата  специалност Сценография за куклен театър в НАТФИЗ и че трябва да кандидатствам. Реших да се запиша и така заедно с Иво попаднахме в един клас.  Всъщност тази наша преподавателка от гимназията, Катя Фотева, имаше умението да открива талантите у хората и да ги насочва в тяхната посока, за което сме ѝ истински благодарни.

Ивайло Николов. Да. Ние всъщност сме от два поредни випуска в една и съща гимназия, в която се изучават изящни изкуства, графика, скулптура и керамика. При мен лично беше тотално неосмислено това решение. Една от причините да кандидатствам в НАТФИЗ беше, че не исках да се занимавам с изящни изкуства, което си беше доста бохемско и спонтанно решение. Отидох лятото на консултации при проф. Майя Петрова, а след това се явих на изпитите. Любимата ми история от този момент е четвъртият кръг от изпитите, когато е събеседването с комисията и проф. Славчо Маленов ме попита същия въпрос „Защо кандидатстваш сценография?“ и аз отговорих, че нямам никаква представа просто така съм решил и в следващия момент той ми каза „Да, и аз също не си спомням как реших да се занимавам с куклен театър“ (смее се). Всъщност така е понякога, нещата тръгват от нищото без да знаеш в какво се впускаш.

И още нещо, което беше много важно като усещане и преживяване – споменът ми за това как проф. Петрова ни заведе в кафето на Столичния куклен театър и тази цялата емоция и чувство за екип и общност, цигареният дим и артистична атмосфера ме заля и тогава осъзнах, че това е магията на тази професия – нищо, че звучи като клише. Тя ни показа този театрален начин на мислене и на живеене, който не се преподава в часовете.

Габриела Евстатиева. В НАТФИЗ завършвате специалност Сценография за куклен театър, а дебютирате в драматичния театър. Това ли е първото ви професионално представление?

Ивайло Николов. Това не е съвсем точно така. Първото ни професионално представление е „Който не работи не трябва да яде“, което още се играе в кукления театър в Стара Загора. То излезе годината, в която завършвахме – през май 2011. Това ни беше професионалният дебют, а след това работихме заедно с режисьора Елица Петкова по нейното дипломно представление „Бяла приказка“. Едва след това дойде и „Възвишение“, което беше абсолютна случайност.

Ива Гикова. Да. Благодарение на проф. Майя Петрова, която ни накара да оставим проектите, с които се дипломирахме, във фоайето на втория етаж в Академията. Нямахме желание да ги оставяме, защото мислехме, че никой не ги гледа. След няколко дни ни звънна доц. Мария Диманова и ни каза, че трябва да се видими да поговорим, защото проф. Иван Добчев иска да работи с нас. И аз бях в шок. Допълни, че е видял нашите дипломни проекти и иска да поговорим.

Ивайло Николов. Целият процес беше шок. Изведнъж второто ти представление да е на голяма сцена с повече от петима актьори. Може би беше за добро, защото видяхме много проблеми и в същото много неща научихме за кратко време.

Габриела Евстатиева. Съществуват ли за вас реални, видими граници в изкуството и делите ли театъра, който работите на драматичен и куклен или това са понятие от миналия век?

Ивайло Николов. Да, различни неща са със сигурност. Има различни подходи и методи, които за драматичния театър са валидни, а за кукления не са и обратното. По стечение на обстоятелствата след „Възвишение“ трябваше да работим заедно с тогавашния клас на проф. Добчев по дипломното им представление „Вишнева градина“ на Чехов, но така се случиха нещата, че спектакъла го пое проф. Маргарита Младенова. Тогава се запознахме с нея и започна нашата съвместна работа, но да, подходите са различни.

Ива Гикова. Според мен главното при нас е, че сценографските ни решенията са по-концептуални и минималистични и не е точно типичния куклен театър, с които сме израснали и който обрисува една картинка. Ние сме съсредоточени към идеята, която обслужва по-задълбочена концепция и се стремим чрез внушение да повлияем на зрителя. В този смисъл смятам, че по един и същи начин трябва да се подхожда към драматичния и кукления театър, като изключим, че трябва да се вземе предвид спецификата на куклата в кукления театър.

Ивайло Николов. Истината за мен, е че драматичният театър ми влияе откъм цялостните решения в кукления театър, особено в поредицата от представления, които направихме с Елица Петкова. Там декорите и сценографските решения не са куклени сами по себе си, тоест те не обслужват дадена функция на куклата. За мен е много важно сценографията да има образ и да не е илюстративна и буквална, а да носи цялостното решение на смисъла, който режисьорът иска да вложи. Това го има в драматичния театър. Нашите представления са лишени от една бъбривост, която е останала от предното поколение и по-старите системи като визия, което отключва други похвати, чрез които може да се изрази действието.

Габриела Евстатиева. Какво научихте от различните проекти, по които работихте с проф. Маргарита Младенова през годините?

Ивайло Николов. Това е много голяма тема. Сама по себе си, работата с нея е една академия. Няколко са нещата, които са много силно изразени при нея. Едното е репетиционния процес и умението на режисьора да поведе актьорите, службите, асистент-режисьора, а след това и останалите сценични групи – всички в една посока, за да започне същинският процес. Усещането, че всички трябва да сме заедно, в това което правим е много силно. За нея театърът е човекознание. Смисълът на големите текстове е да задава въпроси като: Какво е Човекът? Какво може да бъде? Какво е способен да бъде? И това са свръх теми, които сме свикнали много по-малко да гледаме в представленията и когато това се постигне, наистина се отлепяш от земята и енергията се усеща във въздуха.

Ива Гикова. По време на едно представление, вече не си спомням кое, бях в един от ръкавите на сцената и проф. Младенова говореше и говореше на актьорите и тогава каза, че най-важното нещо, което винаги ни помага е концентрацията. Просто трябва да се концентрирате. Ако нещо искате да се случи, то трябва да се концентрирате в него. И след това много пъти съм си го повтаряла за всякакви неща и наистина е така.

Габриела Евстатиева. Успявате ли да постигнете баланс в решенията при работата си с различни режисьори?

Ива Гикова. Когато започнете работа с един или друг режисьор, понякога наистина е много трудно да стигнете до едни и същи решения и то така, че някой да не се чувства неудовлетворен или засегнат. На мен много рядко ми се е случвало. Пример за това е работата с Елица Петкова, там се получава някаква симбиоза. Тя е много отворен човек и винаги ни изслушва, мисли върху това, което сме обсъждали, а след това говорим отново или взимаме някакво решение. Нямам представа каква точно е тази връзка, но тя работи в добра творческа посока. И с други режисьори процесът на работа е бил доста лек и ползотворен, но наистина е трудно да се постигне балансът, особено след като се намесят други служби и процесът стане прекалено зависим.

Ивайло Николов. Има го този прагматизъм, който включва множество изисквания и въпроси, на които трябва да се отговори: „Каква е целта на представлението?“; „Къде трябва да се играе?“, „Колко и къде трябва да пътува?“ и тези въпроси са свързани с куп ограничения и започва да се мисли колко трябва да е голям декорът, как да се направи лесно подвижен, какви материали да се използват и колко да струват. Има много обстоятелства, които са нормални, естествено, защото театърът е живо изкуство и изисква материални ресурси, но които трябва да бъдат обмислени. Затова и най-хубавата част е първоначалната, в която си мислиш неща, които знаеш, че са невъзможни, но това ти доставя удоволствие. Представяш си, че може да има една ръка, която да вдигне нещо, което е два тона и то да се завърти и всякакви такива неща. (смее се)

Габриела Евстатиева. Работата ви с режисьора Елица Петкова ви прави един от най-прекрасните тандеми в кукления театър. Дори ви донесе награда „Икар“ 2017 за „Джелсамино в страната на лъжците“. Разкажете ни за процеса на работа с нея и как се допълвате? На какво се дължи тази хармония в творческите ви търсения и решения?

Ива Гикова. Професорите в академията ни събраха.

Ивайло Николов. Буквално ни събраха. Това е една от онези магии, които се случват. Театрални екипи, които години наред след това работят заедно и това не е случайно. Това е съвместимост между хората, която се случва без да има конкретна обосновка. Ние сме приятели, не сядаме с идеята, че започваме да творим. Творчеството е част от разходките ни, пием бира, дебатираме. Елица е много спокойна, вътрешно може да има своите бури, но никога до сега не си е позволявала на репетиции да го показва. Успява да сформира екип, в който актьорите не са врагове, а съмишленици. Подготвена е и знае какво иска. Прави си драматургичните версии на текстовете и тогава много от нещата ѝ се изясняват, което помага на репетиционния процес. Режисьорската професия е много сложна и ние като сценографи работим до един момент, а след това тя поема всичко. От самото начало заедно сме взимали решения кои текстове да поставим, което ни прави по-подготвени и нас самите и ни дава нужното време и свобода за работа. Споени сме и това помага на работата ни заедно, а към този екип искам да добавя композитора Пламен Петков, който е четвъртият човек от нашата група. Много можем да говорим за работата ни с Елица, но най-ценното е, че имаме чисти взаимоотношения, които не са се променяли във времето. Колкото и трудности да сме имали – технически или административни, тя никога не се е поддавала на напрежението за разлика от нас.

Ива Гикова. Ние с Ивайло постоянно имаме конфликти за всичко, но това е нормално. Така се случиха нещата, че и живеем заедно и може би оттам идва това напрежение.

Ивайло Николов. Просто сме такива хора. Сценографът е от двете страни на нещата. Един път е при режисьора и актьорите, а в следващия момент е при техническите служби и в ателиетата. Участваме в две коренно различни части на един процес.

Габриела Евстатиева. Винаги ли имате свободата да разполагате с колкото време ви е необходимо по време на репетиционния процес?

Ивайло Николов. Колкото и да искаме не всеки път имаме времето. Но знаем, че най-пълноценно е когато целият екип е постоянно някак си в цялото. Преди промените е било така, екипите са били непрекъснато заедно, живеели са заедно за един определен период, като една комуна в добрия смисъл на думата. И това по някакъв начин на мен ми липсва, онова усещане, за което по-рано споменах в кафето на Столичния куклен театър. Ние сме заедно в този процес. Правим представление, предствалльосваме се и сме истински заедно, а и нали театърът се захранва от живеенето. Сега също се случва, но не сме фокусирани само в едно нещо, а правим по три или четири представления, което ограничава времето, с което разполагаме. И това не го казвам в някакъв поетичен смисъл, това е нещо, което се образува, което се случва това е въздух.

Габриела Евстатиева. Какво мислите за новите технологии, които се използват на сцената? Помагат или усложняват работата, когато говорим за сценичното пространство?

Ивайло Николов. Интересни са като подход и визия, но трябва да бъдат осмислени, защото впечатляващите ефекти могат бързо да се изчерпят. Ние, когато сме използвали анимации и мапинг, сме се опитвали да не го използваме като основно изразно средство, а по някакъв начин драматургично да помага на действието. Но не знам доколко най-новите неща при нас могат да се използват. Трябва да се постигне баланс, когато се използва такъв тип технологии.

Габриела Евстатиева. Къде виждате българската куклена сценография след 5 години и оптимисти ли сте за нейното развитие, съществуване?

Ивайло Николов. За мен, на българският театър му липсва посока като цяло, тоест прекалено репертоарен е и има много разнопосочни представления като теми и похвати. Специално в кукления има гигантска дупка в поколенията. Без да съм негативен, но според мен няма достатъчно голям брои режисьори и сценографи, които да сформират младото поколение на българския куклен театър. Това трябва да е някаква общност, която да заработи като машина и да се правят представления както през 90-те години с Александър Морфов и Теди Москов. Нужна е конкурентната среда и това идва от липсата на режисьори, а след като и нашата специалност вече не фигурира като такава, означава че повече няма да има и професионални куклени сценографи. Това за мен е основен проблем в кукления театър. Не знам дали това не е по-скоро и на ниво общество, защото всеки си се движи в собствена пътека. Това води и до този прагматизъм, за който вече споменах и когато той е на лице, малко мъртви се раждат нещата, които правим. Естествено, има примери, които изкачат, като Веселка Кунчева и Мариета Голомехова, Веселин Бойдев. На мен лично ми липсва конкуренцията и възможността да се учим едни от други.

Габриела Евстатиева. Текстът, за който и двамата мечтаете да визуализирате на сцената?

Ивайло Николов. След Дон Кихот, което беше последната ми работа в Пазарджик и по-голяма мечта, не знам дали съм имал, така че не мога да ти кажа на този етап.

Ива Гикова. Аз много бих искала да се върна към дипломната си работа, която е „Преображението“ на Кафка, някой ден… някъде. Заедно, разбира се.

13.10.2020 г.