Вечните класики имат способността да бъдат нож с две остриета. От една страна, добрата история може да те вдигне като летящ килим и да те пренесе през изтичащото време – тогава най-често никой не се оглежда за теб, защото всички очи са вперени в разказа. Друг път, до болка познатата история ти изиграва лоша шега – всеки я знае и си представя как трябва да изглежда – тогава спасение няма. Има обаче, един трети вариант, отреден за истински добрите, които успяват да намерят златното сечение. То изглежда долу-горе така: добра история, с много жива режисура, която умело запазва автора като основа, но надгражда, подсилвайки определени мотиви в историята; музика, която оставя диря в теб, и сценография, която няма за задача да бъде просто красива и функционална, а е много отвъд и играе наедно с персонажите в спектакъла. Тогава инстинктът в теб се събужда и си казваш: „А, какво интересно решение!“ или „А, не бих се сетил за това…“.

Правя тази дълга увертюра, за да отворя дума за спектакъла „Малката кибритопродавачка“ – тази вечна класика на Ханс Кр. Андерсен, която Театър 199 „Валентин Стойчев“ представи дни преди Коледа. Спектакъла намирам за особено важен по три причини.

Първо – все отнякъде трябва да се тръгне при избора на пиеса, нали? Приказките на големите класици са нещо хубаво, но те изискват драматизация, която понякога остава скелет без плът. За щастие, един от големите успехи на този спектакъл се крие в интересния и добре оформен драматургичен текст, в който са привнесени различни персонажи, така че действието да се придвижва напред, без да дразни сетивата. Фигурата на Уличния артист с куфара събира в себе си няколко образа, но този на магьосника-музикант, който успява да забавлява Малката кибритопродавачка, докато тя опитва да продаде своя кибрит, сякаш остава най-значим за спектакъла. Безспорен е таланта на Любомир Желев, който влиза в тази роля (а и всички останали), но по-важен, мисля си, остава синхронът между него и куклата на Малката (Евгения Ангелова), които съвсем като скачени съдове си партнират достойно на сцената. Впрочем Ангелова ни предлага една съвсем друга Кибротопродавачка – точно тази, която не очакваш да видиш – витална, с чувство за хумор, нетърпелива, дива, меломан. Това не я прави по-малко състрадателна или човеколюбива, което е част от паспорта на персонажа в тази приказка, но я вади от клишето за малкото, ултра тъжно, отчаяно и изгубено в света момиченце, което именно нарежда тази приказка в редиците на най-най-тъжните в света. Решението за ето този светъл лъч към персонажа намирам за особено красиво.

(угасва първата клечка кибрит)

После – актьорският тандем е нещо, в което вярвам безусловно. Тази метафизика между двама и повече души на сцената, не просто може да промени усещането за спектакъл – това е най-малкото, но тя може да влияе в социално-обществен план и да размества, а защо не и да променя цели нагласи. Спектакълът „Светулки“ на същия този тандем беше едно щастливо събиране на приятели, които обичат кукления театър и това, което правят. Казваш си – хубаво е, но може и да не се повтори. И после, същият този екип изгрява отново, като Коледна звезда, с нов проект на малката-голяма сцена на Театър 199. Личи си, че Ангел Калев, Велислава Маринкова, Евгения Ангелова, Любомир Желев и Анна-Валерия Гостанян правят театър с много любов и отношение към професията. Професионализмът винаги оставя следи след себе си. Можеш да го познаеш по това, че оставя следи и върху теб.

(угасва втората клечка кибрит)

И тук идва време да запаля третата, последна клечка, но навярно най-важната – фигурата на режисьора. Това е дебют за Анна-Валерия Гостанян и, ако с нещо този спектакъл е важен, то на първо място бих сложил раждането на надеждата, че в българския куклен театър се появява фигура на нов режисьор. Това е сложна, трудна професия, неблагодарна и невидима, затова пък изчезваща и от много години е в книгата „Застрашените видове“. Вина затова имаме всички в гилдията, но този текст не е за това, не и днес. Появата на ново лице в режисьорската професия, което има потенциал да се превърне в добър постановчик, винаги е глътка надежда, че не всичко е изгубено. Вярвам (искам да вярвам), че на Анна-Валерия `и предстоят нови върхове, които да изкачва с помощта на този или друг екип, защото системата е хронично недохранена от сериозна и професионална режисура, която да създава високохудожествени спектакли. Спектакли, които говорят на децата, но говорят и на родителите им с един и същи сценичен език, а те – разбират, вълнуват се, после пляскат, а после си отиват със запаления огън в сърцето си.

Трябва да кажа и за сценографската работа на Наталия Гочева, защото инак не би било честно. В простотата на бялата пейка и пътническия куфар на музиканта се крие цялата магия на Андерсен в този спектакъл. Куфарът на уличния артист събира в себе си всичко. Буквално! Той е грамофонът, на който Малката слуша първите си плочи, но е и колата, която кара. Голямата изненада така или иначе остава моментът, когато Артистът скача в него и изчезва – целият. Двойното дъно впечатлява и малки, и големи, и точно в осъзнаването на тази магия се ражда доверието между публика и актьори. Освен това, спектакълът изобилства от други дребни, малки, магични ефекти, като елхата с играчки-топки, които се пълнят от пушек-машина посредством невидим шлаух; снежен човек (Ангел Калев), чийто нос-морков пада всеки път щом кихне и после невидимо някак, щом шмръкне, се връща обратно на мястото си; куче-хармоника, което единствено успява да види смъртта, представена тук като Жената в бяло (Велислава Маринкова), дошла да отнесе Малката на небето, при своята баба и т.н

„Малката кибритопродавачка“ е спектакъл, който изобилства от метафори и това го прави да звучи зряло, въпреки младежкия заряд, с който е създаден. Ала в българския театър не липсват спектакли на млади екипи, които не запалват искрата в теб. Защо тук това стана възможно? Мисля, че отговорът се крие далеч отвъд добрата адаптация или сполучливия постановъчен екип, за които говорих. Следите му се губят някъде край тази невидима демаркационна линия, зад която стои умението ни да създаваме малки общества – носители на голямата промяна в театъра и в изкуството въобще. Все продължавам искрено да вярвам, че само силни и заедно в общата кауза – била тя за кукления театър или просто за по-добър и достоен живот – имаме шанс да успеем, да ни чуят, да ни видят. Шанс, който не бива да пропускаме…

(догаря и третата клечка кибрит)