Заедно, за определени мигове, всички ние успяваме да се откъснем от познатата ни реалност, за да обитаваме едни други пространства… Театърът дава възможност не само на творците, но и на публиката да се докосне до метафизичното. Безплътното, което не бихме могли да видим или усетим материално. Единствено нашите най-висши сетива биха съумели по някакъв начин да се доближат, макар и с частичка, до познанието за екзистенциалните истини. Митологичният образ на Сизиф в спектакъла на Веселка Кунчева е образът на безсмислието, което преследва човека през целия му живот и го кара да се разкъсва от отчаянието на това да знаеш, да търсиш и едновременно да не откриваш отговорите на важните въпроси: „Защо съм тук?”, „За какво живея?”. Досущ като героя от старогръцкия мит, ние цял живот носим товар на плещите си. Товарът – това са нашите грехове, нашето минало, самите ние, към които не спираме да се завръщаме през целия си живот, нашата същност, изтъкана от непрестанното лутане в лабиринта на смисъла. Неспирният кръговрат, непрекъснатото повторение на всяко вчера ни изморява, но не толкова, че да го пуснем и да се отделим, а по-скоро още повече да се вкопчим в него. Човекът постоянно се опитва да намери всяка тъмна страна на всичко светло, в което вярва. Постепенно това хирургическо разделяне на едно нещо на много малки части отнема от душата му. Безсмислието удобно се намества в съзнанието ни, защото не за всичко откриваме отговор.

Актьорската задача тук е много комплексна и сложна. Героят на Стоян Дойчев не е личност, взета буквално от нашето съвремие. Сизиф е по-скоро една философия за живота на хората, за общото в процеса на това да съществуваш. Неговата игра е невербална, така че той може да разчита единствено на езика на тялото, лицевите експресии и пластическите си умения. Разбира се, изразността на спектакъла не би била същата без куклите на Мариета Голомехова. Те подсилват драматичността на човешката съдба, изразяват силните емоции на разкъсване, които индивидът изпитва. Представлението проследява цял един човешки живот през това избутване на камъка отново и отново. Епизодите с малката кукла събуждат у зрителите смях, тя тепърва се учи как да въздиша и подсвирква с уста, като усвояването на всяко ново умение я изпълва с неповторима гордост и веселие. Стоян Дойчев ще се бори на сцената не само със сизифския „камък”, но и с всички същности, които се крият в самия него, във вътрешния му свят. В различните сцени куклите все повече и повече изненадват със своята индивидуалност – понякога те са поставени на раменете или на коленете на актьора, като отделните моменти на видима борба с тях се запечатват в зрителското съзнание като ясни картини; представляват сложни смислови конструкции, виждаме акордеон от смаляващи се отвън навътре човешки глави, човекът е като инструмент – от него се ражда музиката; вертикално разкостване на човешка глава, от която излизат други по-малки по размер – подобно на яйце, личността облича истинската си същност в многопластови черупки, които да предпазват живото ядро. Сложността на актьорската задача се състои в това, че Стоян Дойчев трябва да е напълно концентриран не само върху пластическите си движения и куклите, но и върху извеждането на цялостния смисъл. Той трябва да провежда диалози със самия себе си, с душата си. Борбата с шестте различни куба, които са именно знаци за товара, който носим в себе си, е напълно безмълвна, няма никакъв звуков фон или думи, наблюдаваме само сриването на човека.

Цялата тази игра с куклите е като един танц, който постепенно преминава от танго в сиртаки. Музиката на Христо Намлиев е другата важна част от това спектакълът да изгради своята цялостна визия. След всички сцени, в които Стоян Дойчев преминава през това да е в борба не само със самия себе си, но и с всички препятствия около него, той с усмивка и пак така напук продължава да играе своето сиртаки, метафора за това да намираш силата да живееш живота си въпреки.

Макар и представлението да използва като база за създаването си „Митът за Сизиф” на Албер Камю, на сцената не прозвучава текста на философа. Единствените думи, които достигат до нас, са авторските редове на режисьора Веселка Кунчева. Те са записани от актьора Леонид Йовчев. Стиховете обединяват цялото и все повече ни убеждават в искрената изповед, споделена на сцената. Много ясно синтезират философията на целия спектакъл, че щастието е в това да изживееш живота си, а не да търсиш смисъл.

ако знаех само,
само, ако знаех,
само мъничко,
ей толкова дори,
щях във камъка
живота си да смажа,
за да помня, че
не знаех,
че боли…

(Веселка Кунчева, част от текста ѝ за „Аз, Сизиф”)