Наистина ли съвременното общество се е насочило и върви все по-бързо към антиутопията, която Джордж Оруел описва в романа си „1984“? В последния Човек ли се е стаила волята за спасение на човешкото и тя умира и изчезва заедно с него или е във всеки от нас, но е въпрос на време да бъде надвит страхът от истината? В изкуството винаги е имало тази свобода, която предразполага към търсенето на истината в контекста на времето. Творците са се възползвали от нея и са съумявали да изложат реалността пред обществото, за да провокират самосъзнанието на индивида и чувството му за отговорност.

Режисьорът Веселка Кунчева намира в произведението на Джордж Оруел истини, които смята за валидни за нашето време, и за евентуалното бъдеще, което ни очаква. Маската на спокойния оптимизъм, култът към личността, публичната манипулация са само част от допирните точки между романа и действителността ни. Нейната премиерна постановка „Последният човек“ по романа на Оруел в КТ-Стара Загора е като вик за пробуждане на човечността у хората, възроптаване срещу аморалното поведение и липсата на ценности. Усърдната работа по този дългоочакван проект започва през август 2018 г. по време на Международната творческа лаборатория-ателие. След края на премиерния спектакъл на 31 юни 2019 г. еуфорични възгласи изпълниха залата за добре свършената работа, както и за приветстването на новото попълнение в актьорския състав на театъра – Мария Джойкева.

Освен режисьор Веселка Кунчева е и автор на драматургичната версия на романа. Нейната идея е максимално да се отдалечи от сюжетния разказ на текста и да разгледа на сцената темите за човешкото унищожение посредством властта и надмощието в управлението. За тази цел ѝ помага и сценографът Мариета Голомехова, с която дълги години работят заедно. Сцената е обгърната в мрак. Димът, който през повечето време я изпълва, носи усещането за постоянно лутане между заблудата от непрекъснато изискващата система на властта и сякаш вече измамната реалност, оставила само спомени в човешкото съзнание. През останалата част от спектакъла, сцената е обсипана с лозунги на тоталитарния режим като: „ВОЙНАТА Е МИР“, „СВОБОДАТА Е РОБСТВО“, „НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА“, заедно със символите и знаците на управляващите власти, които реално не съществуват, но са описани в романа. Художник на декорите е Мирчо Мирчев. Неговата идея за декора е тясно свързана с използването на съвременни технологии. Правоъгълните кутии на сцената се превръщат в своеобразен екран, заедно или поотделно, на който се проектират различни визуализации, свързани с идеята за непрекъснатата видима манипулация от страна на властта. Използван е 3D Mapping, което представлява дигитална технология, с помощта на която всяка една повърхност се превръща сама по себе си в произведение на изкуството, с използването на проектори. Автор на дигиталния декор е Полина Герасимова, дългогодишен графичен дизайнер с опит в дигиталните изкуства. Интересно е взаимодействието на актьорите със подобна технология. Още в самото начало на спектакъла запознанството със силата на Големия брат и режима се представят през физическа болка на хората, които не отговарят вярно на въпросите му. При грешен отговор през тялото им преминава ток – виждаме как върху телата на актьорите се появяват искри, чува се звук от късо съединение и те се сгърчват в пристъп на болка. Подобна връзка между звук, изпълнение и визуализация, които трябва да бъдат в пълен синхрон, е силно въздействащ момент за публиката, който изисква пълната концентрация на актьора. Актьорската игра до някаква степен става зависима от технологията. В конкретния случай, ако някои от другите два елемента липсва, ще се изгуби ефектът от връзката на съпреживяване от страна на публиката.

Високо над всички, пред огромен екран, има висока метална платформа, която служи за трибуна на висшата власт. На екрана, видим за всички, е изобразен символ, обозначаващ надмощието на командващите –кръстосани ръце със свити юмруци. Това придава едно непрекъснато внушаване на респект не само в рамките на сцената, сред действащите лица, но и в цялата зала. Под платформата се представя сивото ежедневие на народа и се проследява историята на Уинстън Смит и Джулия. За любовта, зародила се между тях, няма място в изградения ужасяващ и насилствен свят, в който живеят. Мракът е техният спасител и защитник. Само в тъмнината, където никой не може да ги види, те са свободни да мечтаят и да бъдат щастливи. Историята им доказва, че е невъзможно красотата от взаимоотношенията между мъжа и жената да съществуват редом до омразата, враждебността и гнева. Те са по-скоро илюзорни и силно бленувани миражи сред безкрайни зелени поляни и синьо небе, които накрая се превръщат в разделящата ги пропаст.

В представлението светлинния дизайн е един от основните елементи, който въздейства силно на публиката и придава допълнителни смисли на сценичния разказ. Пример за това са тайните срещи на Уинстън и Джулия – светлинните фунии, които падат като душове на фона на пълния мрак, представляват пътеката, по която те трябва да минат, скачайки, само там, където е осветено, за да не ги забележи Големият брат. Любопитна е идеята за светлината и тъмнината, бялото и черното като два контрастни полюса, които олицетворяват доброто и злото в контекста на интерпретацията. Любовта е израз на добротата, но трагичният ѝ край е знак, че за човешките добродетели няма надежда в свят задвижва от зли постъпки и намерения.

Човекът се превръща в оръжие – средство срещу неприятелите. Режимът въвежда обезличаването – вече нямаш име, нямаш роднини, близки и приятели, ти си един от многото съществуващи номера в системата без право на глас, на мисъл и под постоянно наблюдение. Вече не е важен индивидът, а масата, която се манипулира и контролира от властта в лицето на Големия брат. Липсата на индивидуалност се допълва и от костюмите и грима на актьорите. Всички са еднакво облечени във военни униформи и с обръснати глави, полът и идентичността за заличени. На финала на спектакъла е изобразена с помощта на кукли точно тази идея за тълпата и нейната абсолютна зависимост – множество глави върху дървени плоскости, който са подредени по големина, за да се придаде ефектът на перспективата. Актьорите закрепят плоскостите на рамената си и по този начин раздвижват куклите. Заложеният смисъл за контрол над масата  е ясен – един път във физическото действие, когато актьорите контролират куклата-предмета, а вторият е осезаем, усещането за контрола на Големия брат над народа. При изграждането на персонажа на Големия брат също се търси размиването на представата за пол. За ролята е избрана актрисата и певица Милица Гладнишка. Нейният усет за музика и ритъм заедно с нежния, но строг тембър на гласа, спомага за засилването на напрежението в конкретни сцени, в които Големият брат трябва да покаже своята сила. Усещането за цялостен контрол над действията е завладяващ.

Музиката е в основата на построяването на спектакъла. Всеки строй е изграден върху спазването на определени правила, наложени от управляващите. Тези правила имат своята последователност, която изгражда ритъма на живот. В музиката, ритъмът е основен компонент, изграждащ мелодията. В този ред на мисли събитията в спектакъла „Последният човек“ са организирани в ритъма на неспиращата и ужасяваща мелодия, която води до апокалиптичния край на човечеството.

Това ли е ликът на нашето време? И дали най-големият проблем е във властта? Смятам, че темите, които са валидни за момента, тук и сега, са засегнати много по-директно във визуалната част на представлението. Пример за това е проектираната бетонна стена, която се пропуква сякаш всеки момент ще се разруши, но, уви, това не се случва и в следващия миг тя отново е здрава и стабилна, както в началото. Днес, опитите на някои групи хора и организации да достигнат до промяна в системата, са много трудни. Стига се до някакъв минимален прогрес с неимоверни усилия, но нещата в крайна сметка си остават същите. Тогава се губи мотивацията и искрата угасва, стига се до следващия момент, в който всеки сам ограничава мислите и развитието си. Главите на актьорите в спектакъла са затворени в светещи кутии, за да се ограничи техния контакт. Те се хранят, работят и сънуват сами, няма място за споделени мечти и надежди. Никой не се бори, всеки се чувства безсилен, когато е в изолация, и това води до отчаянието и психическата разруха, които виждаме на сцената. Там няма свобода, животът е затворен в клетка. Така ли живеем днес?

Свободата е отговорност и съвременният човек има задачата да се изправи пред многобройни избори, които трябва да направи, за да я достигне. Бъдещето никога не е сигурно, затова постоянното планиране е на дневен ред и това изморява човека. Стресът и напрежението са станали част от ежедневието ни и дотолкова сме свикнали с тях, че ги смятаме за нещо нормално. Опитът на човешкото съзнание да обеме по-голяма част от информация, която му е нужна, за да догони собственото си време, в което живее, изисква големи усилия и това допринася за умората. Тогава сами се затваряме между четирите стени и се вглъбяваме в личните си малки или големи успехи и провали. Ценностната система на човека се променя, моралът губи стойността си, историята вече не е важна, миналото си е минало, погледите са само и единствено в бъдещето, а това дава възможност на властта да ни контролира и манипулира в свой интерес. И този процес е започнал отдавна, но чак сега можем да си дадем сметка за него. Проблемът не е във властта, а в самите нас, като сме позволили да загърбим човечността и да забравим кои сме ние и защо сме тук.

В този скок към бъдещето на нашето време, който Веселка Кунчева прави в „Последният човек“, няма място за надежда за спасение, дори и на финала. Любовта е унищожена, човечността е погубена, човекът също. Останали са единствено чифт обувки, напомнящи за нещо отдавна заличено.